Илън повдигна рамене, после неочаквано се усмихна.
— Какво можеш да сториш? — попита той весело. — Според мен вече много си извършил. Сръбни си кафе. Обадих се — обясни той — на Джим, секретаря ми. Той ще бъде тук след една минута. Като чуем Джим, ще знаем какво да правим.
Чери дойде при Мори и седна до него. Каза само: „Не се безпокой“, ала за Мори това беше достатъчно красноречиво. Той отвърна на ръкостискането й с чувство на най-дълбоко облекчение. Дявол да го вземе, рече си, защо да се тревожа? Най-многото, което могат да ми сторят, е да ме понижат с два класа, пък и какво толкова лошо има в това?
Неволно направи гримаса. Бе си спомнил за някогашните си борби като Първи клас и какво лошо бе имало в това.
Пристигна секретарят — дребен робот с очукана кожа от неръждаема стомана и тъпо медно лице. Илън дръпна робота настрана да си поговорят за малко, преди да се върне при Мори.
— Така и предполагах — каза той със задоволство. — Няма прецедент. Не съществуват закони, които да го забраняват. Следователно няма престъпление.
— Слава богу! — възкликна Мори с възторжено облекчение.
Илън поклати глава.
— Вероятно ще ти дадат възможност да се поправиш, но не се надявай да запазиш Петия си клас. Навярно ще го окачествят като противообществена проява. Не е ли така?
— Ох — изпъшка Мори унило. Намръщи се за малко, после вдигна глава. — Добре, татко, щом е неизбежно, ще преглътна горчивия хап.
— Сполучливо казано — подхвърли Илън одобрително. — А сега се прибирай. Приятни сънища. Още на сутринта върви в Продоволствената комисия. Разправи им цялата работа от игла до конец. Ще бъдат снизходителни към теб. — Илън се поколеба. — Е, сравнително снизходителни — поправи се той. — Надявам се.
Осъденият закусваше с апетит.
Нямаше как. Тази сутрин, когато Мори се събуди, изпитваше неприятната увереност, че дълго, дълго време в бъдеще ще трябва да консумира тройни дажби.
Целуна Чери за сбогом и мълчаливо пое с колата дългия път до Продоволствената комисия. Дори изпревари Хенри.
В Комисията запелтечи на цяла тайфа роботи-секретари и най-после бе въведен при един малко надменен млад човек на име Хачет.
— Името ми е — подхвана той — Мори Фрай. Аз… аз дойдох да… поговоря за нещо, което върша с…
— Разбира се, мистър Фрай — каза Хачет. — Веднага ще ви заведа при мистър Нюман.
— Не искате ли да знаете какво съм направил? — запита Мори.
Хачет се усмихна.
— Какво ви кара да мислите, че вече не знаем? — рече той и излезе.
Това беше изненада номер едно.
Нюман я обясни. Той се усмихна на Мори и поклати тъжно глава.
— Непрекъснато се натъкваме на това — оплака се той. — Хората просто не си правят труда са научат нещо за заобикалящия ги свят. Синко — запита той, — какво според вас е робот?
— А? — рече Мори.
— Искам да кажа: как работи той според вас? Мислите ли, че е само някакъв вид човек с ламаринена кожа и нерви от жици?
— О, не. Това е машина, разбира се. Не е човек.
Нюман засия.
— Чудесно! — каза той. — Машина е. Няма нито плът, нито кръв, нито черва… нито мозък. О — вдигна ръка, — роботите са много умни. Нямам предвид това. Но една електронна мислеща машина, мистър Фрай, заема почти толкова пространство, колкото къщата, в която живеете. Налага се. Роботите не носят в себе си мозъци; мозъците са твърде тежки и твърде обемисти.
— Тогава как мислят?
— С мозъците си, разбира се.
— Но нали току-що казахте…
— Казах, че не ги носят. Всеки робот поддържа постоянна радиовръзка с Главния контролен център посредством своята РМР-мрежа — радиоуредба „Разговор между роботи“. Главният контролен център дава отговора, роботът действува.
— Разбирам — рече Мори. — Хм, това е много интересно, но…
— Но все пак не го разбирате — каза Нюман. — Представете си го. Щом роботът получава информация от Главния контролен център, в замяна на това Главният контролен център по необходимост получава информация от робота, ясно ли ви е?
— Аха — каза Мори. После по-високо: — Аха! Искате да кажете, че всички мои роботи са… — Думите му се запънаха.
Нюман кимна доволно.
— Всяка информация от тоя род, естествено, идва при нас. Знаете ли, мистър Фрай, ако не бяхте дошли днес, много скоро щяхме да ви повикаме.
Това беше втората изненада. Мори я понесе храбро. В края на краищата тя не променяше нищо, напомни си той.
— Е — рече той, — както и да е, аз съм тук, сър. Дойдох доброволно. Аз използвах роботите си да консумират дажбите ми…
— Така си е — каза Нюман.
— … и съм готов да подпиша декларация в такъв смисъл, когато пожелаете. Не зная какво е наказанието, но ще го понеса. Виновен съм; признавам вината си.