Вдигна уплашено глава. Всички доктори го гледаха втренчено.
— Мистър Фрай — повтори Феърлес, — ще заемете ли мястото си?
— Разбира се — отвърна Мори бързо. — Ъ-ъ… къде?
Земелвайс се изкикоти.
— Нали ви казахме. Но няма значение, Мори, не сте пропуснали кой знае какво. Ще изиграем една от големите сцени във вашия живот, тази, която ни описахте миналия път. Спомняте ли си? Разправяхте, че сте били на четиринайсет години. По Коледа. Вашата майка ви обещала нещо.
Мори преглътна.
— Спомням си — каза той унило. — Е, добре. Къде да застана?
— Ето тук — посочи Феърлес. — Вие сте вие, Карадо е вашата майка, аз съм баща ви. Моля неучаствуващите доктори да се отдръпнат. Отлично. А сега, Мори, ето ни сутринта на Коледа. Честита Коледа, Мори!
— Честита Коледа — каза Мори вяло. — Ъ-ъ… Мили татко, къде е моето… ъ-ъ… кученцето, което мама ми обеща?
— Кученце ли! — възкликна Феърлес от все сърце. — Майка ти и аз имаме за теб нещо много по-хубаво от кученце. Просто надзърни под дървото ей там — робот! Да, Мори, твой собствен робот — напълно автоматичен другар-робот за теб с трийсет и осем лампи и в естествени размери! Хайде, Мори, приближи се и му заговори. Казва се Хенри. Хайде, момчето ми.
Мори усети внезапно необясним сърбеж отвътре под носната кост. Каза с треперещ глас:
— Но аз… аз не исках робот.
— Разбира се, че искаш робот — прекъсна го Карадо. — Хайде, детето ми, поиграй си с твоя хубав робот.
Мори изрева:
— Аз мразя роботите! — Огледа докторите около себе си, лекарския кабинет със сива ламперия. Добави предизвикателно: — Чувате ли ме всички! Продължавам да мразя роботите!
Настъпи секунда пауза; после заваляха въпросите.
Бе минал половин час, когато секретарят влезе и съобщи, че времето е изтекло.
За този половин час Мори бе превъзмогнал треперенето си и бе потиснал силното си, моментно избухване, но си бе спомнил и нещо, забравено от тринайсет години.
Той мразеше роботите.
Чудното не се състоеше в това, че младият Мори бе мразил роботите. Чудното беше, че Бунтовете срещу роботите, рушителният яростен сблъсък на плът с метал, борбата до смърт между човечеството и неговите машинни приемници… изобщо не бяха станали. Едно малко момче мразеше роботите, ала мъжът, в който бе израсло то, работеше рамо до рамо с тях.
И все пак, винаги и непрекъснато досега новият работник, кандидатът за работа беше едновременно и неизбежно извън закона. Вълните прииждаха — ирландци, негри, евреи, италианци. Натъпкваха ги и ги затваряха в гетата им, където те кипяха и произвеждаха, докато най-после растящите нови поколения ставаха еднакви.
За роботите не се предвиждаше такова генетично облекчение. И все пак конфликтът не бе настъпил. Веригите с обратна връзка насочваха противосамолетните оръдия и преустроени и прекроени, намираха приложение в нов вид машина — заедно с чуден низ от зъбци и ръчки, неразрушим и мощен енергиен източник и стотици хиляди детайли и монтажни възли.
И първият робот слезе със звън от работния тезгях.
Задачата му беше собственото му унищожение; но от претопените останки от пробното му тяло почерпиха вдъхновение сто по-добри робота. И стоте пристъпиха към работа, и още стотици, докато се натрупаха милиони върху неизчислими милиони.
И все пак бунтовете не избухнаха.
Защото с идването си роботите носеха един дар и името му беше „Изобилие“.
И докато този дар прояви неподозираните си злини, времето за Бунт срещу роботите бе минало. Изобилието е наркотик, към който се привиква. Безсилен си да намалиш дозата. Захвърляш го, ако ти е възможно; спираш изцяло дозата. Но последвалите конвулсии може да разрушат тялото ти веднъж завинаги.
Наркоманът копнее за зърнистия бял прах; не мрази нито него, нито доставчика, който му го продава. И ако Мори като малко дете мразеше робота, който го бе лишил от кученце, Мори мъжът отлично съзнаваше, че роботите са му слуги и приятели.
Но малкият Мори вътре в мъжа — той никога не можа да бъде убеден.
Обикновено Мори очакваше с нетърпение работата си. Единственият ден в седмицата, през който вършеше нещо, представляваше чудесна промяна в скучното ежедневие на консумиране, консумиране и пак консумиране. Той влезе в яркоосветената чертожна на Компанията за развлечения „Брадмур“ с приповдигнато настроение.
Но докато сменяше уличното облекло с чертожническата си престилка, Хауланд от снабдителния отдел се приближи с многозначителен поглед.
— Уейнрайт те търси — прошепна той. — Най-добре върви направо там.