Проклятието на Оди [bg]

Майте Каранса Проклятието на Оди Войната на вещиците #03

През последните три години живях, потопена в света на клановете Омар, заобиколена от техните тотеми; мълвях пророчествата им, изцяло погълната от техните борби.

Вследствие на тези мои преживявания се родиха три книги.

И всичко стана възможно благодарение на вълшебството на една очарователна магьосница, която ме зарази с ентусиазма си, заплени ме с ясновидството си и ми помогна да преодолея неувереността и колебанията си.

Именно и преди всичко искам да посветя тази трилогия на нея.

На Рейна, моята вълшебна покровителка.

А също и на Хелия, на Мауриси и Викто посвещавам моята трилогия, в плът и кръв.

Първа част

ЧУВСТВАТА

Пророчеството на Требора

Благородно злато, изваяно от мъдри слова,
предназначено за ръце — още неродени,
скръбен изгнаник; прокуден от света
по волята на майката О.

Тя така пожела.
Тя така реши.
Скрито ще останеш в дълбините на земята,
докато не настъпи мигът,
когато небосводът засияе
и небесните тела поемат своя път.
Тогава и само тогава
земята ще те изхвърли от недрата си,
Покорно ще отидеш в бялата й длан
и ще я обагриш в червено.

Огън и кръв неразделни ще бъдат
в скиптъра на властта на майката О.
Огън и кръв за избраницата,
която ще притежава скиптъра.
Огън и кръв за избраницата,
която ще бъде притежавана
от скиптъра.

Глава първа

СРЕЩАТА

Мъжът, рус, висок, със сини очи и здрави едри ръце, я прегърна толкова силно, че едва не я задуши.

Анаид не можеше да определи дали се задушава от липсата на въздух или от обзелото я вълнение.

Цели петнайсет години бе мечтала за тази прегръдка.

Това беше баща й. Казваше се Гунар и тя го виждаше за първи път.

Ръцете на Гунар я обгърнаха и Анаид усети приятния гъдел от чувството на блаженство, прииска й се да замърка като котенцето си Аполо. Притвори очи, притисна се към гърдите му и се сгуши в него, кротка, притихнала, отдадена на моментната наслада, вслушана в биенето на сърцето му, непознато за нея досега, също като миризмата му на селитра и като исландския му акцент. Туп-туп, туп-туп, пулсираше то. Тик-так, тик-так — стори й се, че кънти в ушите й. Ударите й напомняха на гигантски будилник в свежозелен ябълков цвят. Мина й през ума колко успокояващо е да знаеш, че имаш баща от плът и кръв, точно както да откриеш пантофите си до леглото още щом се събудиш или да отвориш чадър под дъжда.

Засрами се, че сравнява баща си с чадър, но нямаше време да поправи грешката и да го оприличи на нещо по-поетично, като например на нежен полъх от източен вятър или на пролетен слънчев лъч, понеже в момента прозвуча острият глас на Селене и развали очарованието от срещата.

— Анаид! — извика тя.

Името й, произнесено с нотка на упрек, я накара да се стресне, все едно я бяха спипали да прави нещо нередно. Беше същият тон, с който майка й я хокаше, когато като дете си вземаше от пържените картофки с пръсти или забравяше да затвори вратата след себе си на излизане. Направи се, че не я чува, но Гунар вдигна очи и отпусна ръце, забравил за дъщеря си.

— Селене! — възкликна развълнувано той.

Внезапно Анаид се почувства изоставена и ясно осъзна колко всеотдайна, животворна и силна е била прегръдката му. На драго сърце би я повторила.

За сметка на това Селене нямаше никакво желание да я получава.

— По-кротко! — охлади порива му тя.

И насочи атамето си към неговите гърди, за да му попречи да я доближи.

— Здравей, Селене — прошепна Гунар тихо и ласкаво, с кадифено мек глас, нежен и галещ също като очите и ръцете му.

Все едно я прегръщаше с поглед, без да я докосва. Селене обаче, заела отбранителна позиция, остана хладна и безчувствена.

— Какво искаш?

Не изглеждаха особено като хора, които са си близки. Дори нямаха вид на партньори или на двама души, които имат нещо общо един с друг. И все пак въпреки всичко бяха чудесна двойка. Анаид си помисли колко е жалко, че нещата са толкова сложни. И с тъга си спомни за времето, когато майка й се е влюбила лудо в него още от пръв поглед. Оттогава бяха изминали петнайсет години. Много вода беше изтекла.