Селене се ядоса:
— Това не е извинение. Махай ми се от очите.
— Не търся оправдание. Баалат е тук, навън, и засега нито Анаид, нито ти сте в състояние да я спрете.
Анаид не се сдържа и изплю камъчето:
— Изпращала ти е съобщения, а ти не си ми казала нищо.
Селене пребледня.
— Ровила си ми в мобилния телефон?
— Получи се съобщение от Баалат. До мен. Откога се мъчи да влезе във връзка с мен? — притисна я Анаид.
Селене се помъчи да й даде някакво обяснение защо е премълчавала за есемесите.
— Не исках да научиш. Сигурно щеше да се разтревожиш повече, отколкото е необходимо.
— Тогава защо не ги изтри?
— За всеки случай. Може би щяха да ни подскажат нещо, да ни наведат на някаква следа. Мислех да ги изпратя на Елена, за да потърси начин да разбере къде е и откъде ги изпраща.
Гунар изглеждаше неспокоен.
— Когато беше навън, забеляза ли нещо тревожно?
Още несвършил въпроса си, отвори вратата на караваната и внимателно огледа безмълвната тъмнина наоколо.
Нощта, допреди малко ясна и звездна, бе станала навъсена и мрачна. Анаид почувства тръпки да я побиват. Стори й се, че вижда тъмна сянка да надвисва над полетата с бадеми. Дали си внушаваше, или наистина светлината се променяше, както и структурата на пейзажа? Едва успяваше да различи жълтите цветове на лютичетата, които растяха до храсталака. Със Селене излизаха да се поразходят и беше забелязала как разтворените им листенца, окъпани от меката светлина на луната в последната й четвъртина, блестяха като златисти перли. Сега нещо ставаше и единствено присъствието на Гунар й вдъхваше сигурност.
Селене не обърна внимание на промяната.
— И с какво ще си ни полезен ти, Гунар? Нали се отказа от способностите си?
— Вярно е, вече не си служа с магията, но владея бойното изкуство. Бях берсекер[3] и предвождах множество верни воини.
Селене махна с ръка.
— Не се нуждаем от твоята храброст. Имаме си Юсуф ибн Ташфин, алморавидски воин[4], готов да мобилизира армията си от мъртви бойци.
Анаид се намеси решително:
— Точно сега не можем да си позволим да отхвърляме ничия помощ, мамо.
Макар и да я нарече „мамо" тонът й бе властен, авторитетен. Селене се обърна и седна на кушетката, за да си даде минутка отдих.
— Прави каквото искаш. После да не кажеш, че не съм те предупредила.
Анаид хвана Гунар за ръката и го повлече към спалната ниша.
— Моля те, остани. Не й обръщай внимание.
Караваната беше тясна, но се оказа достатъчно голяма, та да побере и тримата, легнали отделно, и все пак ясно чуваха дишането си, дори усещаха топлината си. Всеки от тях обаче се отдаде на своите мисли, потопи се в личния си вътрешен свят.
Анаид потърка изумрудения си пръстен и Ибн Ташфин, сервилният дух, когото можеше по всяко време да извика с това просто движение, се материализира пред нея, като й се поклони дълбоко.
— Аз ще бдя над вас, господарке моя, спокойно си починете.
Селене и Гунар дори не трепнаха и Анаид си даде сметка, че те нито го виждат, нито го чуват.
Съзнанието, че е по-могъща от собствените си родители, не й донесе никаква утеха.
Що за семейство бяха? Една Омар, един Одиш и… тяхната дъщеря. Три страни от един триъгълник с остри ъгли и върхове.
Наистина странно семейство.
Глава втора
Първо проблесна мълнията, а след секунди последва и грохотът на гръмотевицата. Анаид скочи, забравила, че е натъпкана в тясната каравана и кушетката е само на няколко сантиметра от металния таван. Изправи се рязко и здравата си фрасна главата, от което, естествено, изпищя. Но вместо да чуе Селене, в отговор до ушите й долетя мъжки глас, копринено мек и нежен като ирландска балада, който ласкаво я успокояваше.
— Няма нищо страшно, Анаид, това е само буря. Спи, детето ми.
Гласът затананика някаква мелодия и звуците я залюляха, обгърнаха я като в невидима защита. Или бяха обятията му? Унесена в полубудно-полузаспало състояние, Анаид почувства как голяма силна ръка я погали и отстрани кичура, паднал над челото й, как нежно прокарва пръсти по лицето й, следвайки извивките му. Дланта бе толкова широка, че обхващаше почти целия овал на лицето й. На допир беше грапава, но топла и Анаид осъзна, че отдавна е желала тази ласка.
Ръката, загрубяла от работа и набраздена от белези, беше теглила стотици въжета, беше стискала десетки шпаги и бе милвала хиляди тела. Беше ръката на Гунар, който беше останал цялата нощ да бди над нея, а сега, при първите лъчи на изгряващото слънце, умилено съзерцаваше дъщеря си.
3
Берсекер — воин, герой от митологиите и сагите на северните и германските племена и народи. Етимологията е вероятно от „меча кожа" или „голи гърди", друга интерпретация гласи, че боецът се сражава гол до кръста и има силата и непобедимостта на мечка. — Б. пр.
4
Алморавиди — берберски племена, бранители на исляма. По време на апогея си владеят територия, простираща се от Испания до Сенегал. Ибн Ташфин — последният им владетел. — Б. пр.