Беше сама и нямаше кой да й се притече на помощ.
Обзе я истинска паника, когато пак усети невидимото студено пипало да прониква през една от ноздрите й. Тя стисна зъби, за да преодолее неудържимото си желание да повърне и да се сдържи, за да не замахне отново в опит да го отскубне от себе си, както бе сторила преди малко. Впрегна цялата си воля, като си втълпяваше, повтаряйки си непрекъснато, че със сила нищо няма да постигне, трябва да използва магията разумно и да блокира мисълта си, за да попречи да бъде обсебена.
Успя да спре Баалат със силата на желязната си воля.
И докато земята се пропукваше, гъсталаците лумваха в пламъци, стволовете на дърветата се сгромолясваха, изскубнати от корен, а Гунар отчаяно търсеше Селене, Анаид с изхвръкнали от орбитите им очи се строполи в жестока и мълчалива схватка с Баалат.
Мощната магия на злата вещица Одиш постепенно надвиваше съпротивата на момичето. Анаид упорито блокираше ума си, но след всяко сътресение тялото й губеше сили и конвулсиите му вече приличаха на предсмъртни гърчове. Тя стисна зъби толкова силно, та чак челюстта й се изкриви от болка. Спазмите изопнаха нервите й. Всяка клетка, всяка частица от нея — от кожата, мускулите и костите, беше напрегната. Докато накрая не можеше повече. В крайна сметка тялото й беше смъртно и сърцето й нямаше да издържи. А това означаваше сигурна смърт.
Смърт ли?
Анаид се поколеба, за миг се отпусна, отслабвайки защитата си, и Баалат се възползва от момента, за да се вмъкне в нея.
Проникна през устата й, през ушите и през носа, и се разнесе из тялото и мозъка й, като предизвика остра болка в главата.
Анаид извика, но нямаше кой да я чуе.
Одишката се разпространи по всичките й невронни връзки и пропълзя като змия в най-скритите й мисли.
Анаид с ужас изпита усещането, че някаква ръка безжалостно изстисква детските й спомени, удря до кръв по паметта, съхранила отминалите й изживявания, и бичува чувствата й.
Баалат беше в нея. Плъпна по ръцете й, обхвана стомаха й и завладя мозъка й. Баалат заиска с викове скиптъра на властта, затърси го и надуши, че е скрит в караваната, в куфара, завит в кърпи.
Анаид все още съзнаваше самоличността си, но знаеше, че скоро ще я изгуби и тогава тялото й ще остане в пълна зависимост само и единствено от волята на Баалат.
— Анаид, не се предавай — прошепна й леден, но близък глас.
Тя се вслуша в доброжелателните му думи. Беше го доловила с рецепторите в ъгълче от мозъка си, останало все още независимо, едно миниатюрно свободно пространство от иначе обсебеното й съзнание. От паметта й започнаха да изплуват странни картини, възкресяващи незнайни сцени — жертвоприношения в чест на богинята Баалат, римски легиони, настъпващи сред облаци от прахоляк…
— Анаид, съпротивлявай се — отново й пошушна студеният свистящ глас.
И Анаид впрегна цялата си воля, за да го направи. Убеди се, че декурионът[5] с копието не съществува в нейните спомени, и след като унищожи оръжието му, картината мигом изчезна от съзнанието й.
— Много добре, Анаид. Точно така. Изхвърли я от себе си. Затвори ума си — властно й заповяда гласът.
Анаид му се подчини.
Постепенно, но твърдо тя започна да отпъжда стълпотворението от образи и чужди спомени, натрапените картини от неизживян от нея живот, поредицата от ужаси, на които, за щастие, не бе присъствала. И като го направи, почувства как ненадейно овладява потисничеството на Баалат, как я спира и тя малко по малко започва да отстъпва. Сякаш против волята й някой я издърпваше навън. Анаид бързо съобрази. Гласът й помагаше и изтръгваше Баалат от тялото й.
— Давай, Анаид! Действай, сега! — заповяда й гласът.
Без да се поколебае, тя събра смелост, мобилизира се и като се възползва умело от помощта, която й се предлагаше, изхвърли Баалат от тялото си с всички сили. Най-сетне бе свободна!
Със страх прокара длани по лицето си. Дишаше тежко и трепереше като лист.
Очакваше нова атака, ново нападение, но нищо подобно не стана.