Всички, и Одиш, и Омар, бяха замръзнали неподвижни, затаили дъх.
— Войната на вещиците приключи.
С глас на велика пророчица Кристине тържествено извести:
— Времето на Одиш изтече — и думите й не търпяха възражение.
В този момент една Одиш, руса и луничава, която, разгневена, открито изразяваше неодобрението си, в миг изчезна, поразена от мълния. На мястото й остана само шепа прах. Разнесоха се викове и всички Одиш около нея се отдръпнаха.
Кристине продължи да говори с гръмовен глас:
— Със своята преданост, с искрената си любов към мен избраницата Анаид възтържествува над извадените шпаги и над заклинанията.
Чернокожата нубийка Одиш, бивша наемна убийца на Баалат, се хвърли срещу Кристине с атаме в ръката.
— Предателка! — просъска тя сърдито.
На мига падна мълния и я погълна в пламъци, които я скриха от погледите на всички, а когато ослепителната светлина се разсея, от гнева и от отмъстителността й нищо не бе останало. Тялото й чисто и просто се бе изпарило..
Кристине я посочи.
— Аз лично слагам край на тази ненужна и абсурдна война. За нас, Одиш, няма място в света на живите.
Светкавиците се множаха. На всяка следваща секунда изчезваха нови и нови Одиш. Останалите отчаяно се опитваха да избегнат съдбата си, но напразно. Внезапно пак изтрещяваше и ги унищожаваше, една след друга.
— Ще изчезнем окончателно. Войната на вещиците приключи.
По лицата на жените Омар се четеше изумление, а по тези на Одиш — неописуем ужас.
Анаид внезапно проумя.
— Либацията, ритуалът със свещената чаша… Ти сама ли реши края на Одиш?
Кристине въздъхна.
— Краят винаги идва. Неизбежен е.
Анаид се ужаси.
— И ти ли пи от отровата?
— Аз съм безсмъртна Одиш, а съм уморена, много уморена от толкова дълъг живот.
Анаид се вкопчи в нея.
— Не, бабо.
— Обичах те много, Анаид, колкото можах. Благодарение на теб открих смисъла на живота, а той е неразбираем без смъртта.
С очи, пълни със сълзи, Анаид има време само да отвори торбичката си и да й подаде няколко златни монети.
— Моля те, вземи ги. Това са монети за Мануела и за дъщеря й. С тях ще минат през лагуната. Дай им ги. И за теб.
Кристине стисна монетите в шепа и на мига червеникава мълния я обгърна.
Анаид стисна очи, за да не е свидетел на кончината й.
Оглушителният рев на Попокатепетл я накара да ги отвори отново. Въздъхна. Разбра посланието му. Вулканът изискваше от нея да изпълни дълга си. Наоколо цареше пълен хаос. Жените Омар честваха победата и прибираха бойните си снаряжения. Всички, погълнати от радостното си вълнение, потънали в сладкото опиянение, което дава триумфът, бяха забравили за избраницата.
Гледаше ги и виждаше как се възстановяват от раните си, изтощени, но живи. Дасил и Клодия разказваха премеждията си, като оцветяваха разказа си и му придаваха леко шеговит тон. Гунар и Селене бяха встрани от останалите, разискваха собствените си проблеми, онези, които бе решила с помощта на Бриджет, като я помоли да развали проклятието си. Имаше и още някой, който се оглеждаше и я търсеше. Рок. Мургав, висок и красив. Погледите им се срещнаха и докато се провираше сред тълпата, която ги разделяше, нямо я молеше с очи да го изчака.
Тъкмо тогава обаче тя чу гласа й: „Чакам те, Анаид."
Беше Сармик, млечната й сестра. Този път — да. Чуваше я добре, съвсем ясно. Беше така близо, трябваше да тръгне с нея.
Обърна се, но някой постави ръка на рамото й и я задържа. Вдигна глава и видя Рок, който й се усмихваше с палавата си трапчинка.
— Няма ли да ми дадеш целувка?
Анаид изобщо не се поколеба. Разделяш ли се завинаги, заслужава си да оставиш незабравим спомен. Двамата се целунаха продължително и Анаид се почувства толкова добре, че се уплаши дали ще има сили да изпълни намерението си.
— Заслужаваше си — промълви Рок.
— Кое?
— Дългото пътуване, за да получа целувката, която ми дължеше.
Анаид се засмя и се отдръпна от него.
— Трябва да тръгвам.
— Къде отиваш?
Анаид посочи към кратера.
— Дала съм обещание.
— Идвам с теб.
— Не, трябва да отида сама.
Рок я задържа с един последен въпрос:
— Скоро ли ще се върнеш?
Анаид, с плувнали в сълзи очи, не му отговори и без да се сбогува, бавно пое към върха.
Селене и Гунар също се бяха преоткрили, отчаяно и с изненада. И двамата не можеха да разберат причината за възродената им любов — без омраза, без озлобление, без желание за отмъщение. Но тя причиняваше болка на Селене, която се измъчваше и не искаше да поеме риска дотолкова да се вкопчи в живота, та да не намери сили да изпълни обещанието си, дадено на мъртвите.