В този момент защитният обръч от воините на Юсуф бе нападнат от гъста орда диви зверове. Не можеше да различи дали са пантери, хиени или чакали. Хищниците се хвърляха върху конете на алморавидите, оголили зъби, без страх от мечовете на призраците.
Поиска да се спусне надолу и да се съедини със земното си тяло, за да помогне на родителите си, но в миг почувства болка, нещо силно изпука и сякаш се съдра, а Анаид се сепна. Какво става?
Внезапно откри, че вече нищо не вижда, всичко бе потънало в мрак. Мъглата се стелеше под краката й като покривка и скоро изненадата й се смени от изумление. Тънката нишка, която я свързваше с реалния свят, се беше скъсала и духът й се люшкаше без посока в друго измерение.
Но не беше сама.
Пред нея стоеше една Одиш. Баалат. Разпозна я незабавно, макар че се бе скрила в сянката на чуждо тяло. Беше се преобразила на виеща се змия с ръце, раздвоен език и издължени, студени очи. Внушителна, могъща и бляскава като комета, тя протегна пипалата си към нея и Анаид проумя, че иска да й отнеме скиптъра, именно затова я беше отделила от тялото й. Беше се хванала в капана на Баалат, която я бе подмамила към своите владения.
Отбраняваше се яростно. Скиптърът беше неин. Принадлежеше й. В мъглата се чуваше гаснещият глас на Селене, който се губеше все повече в далечината:
— Не се оставяй да те подчини скиптърът!
Анаид обаче следваше единствено повелята на вътрешния си глас, който я насърчаваше да върви напред към Баалат.
— Ела насам, Анаид, приближи се — прошепна Баалат.
Думите й прозвучаха ясно и силно. Наясно бе, че е Баалат, но не се уплаши. Скоро щеше да й покаже коя е по-силната и коя е господарката на скиптъра.
Направи крачка напред и се озова лице в лице с вещицата Одиш, увиснала в празното пространство, готова да премери сили с нея. И отново чу гласа на Селене, която я предупреждаваше:
— Бягай, Анаид, бягай!
Анаид обаче не побягна. Скиптърът сякаш неумолимо я тласкаше към Баалат, все по-близо, дихание в дихание, очи в очи — сразяващи и святкащи.
Анаид не се боеше, защото притежаваше скиптъра. Беше чудодейното оръжие, с което щеше да срази Баалат. Бавно вдигна ръка, готова да замахне и да го стовари върху черепа на своя враг, но не успя. Колкото и да се мъчеше да нанесе смъртоносния удар, скиптърът отказваше да й се подчини.
— Унищожи я! Заповядвам ти да убиеш Баалат, господарката на мрака — произнесе Анаид на древния език.
Смехът на Баалат я обърка. Не можеше да повярва. Скиптърът се изплъзна от ръката й и полетя към ръката на противничката й. Нямаше начин да го задържи. Изплъзваше се ловко, като хлъзгава змиорка. Нищо не помагаше. Нито волята й, нито усилията й да го спре, нито вълшебните слова или внезапно обзелото я раздразнение. Докато накрая се озова в ръцете на похитителката и гласът на Баалат прогърмя в нощта:
— Ето че дойде при мен. Сега скиптърът е мой.
И скочи върху Анаид, която широко отвори уста да си поеме въздух, понеже внезапно почувства, че се задушава. Хвана се за гърлото, за да се освободи от усещането, че нещо я стяга и й пречи да диша. Баалат я душеше, без дори да я докосва с ръка. Черната дама командваше скиптъра, докато тя чисто и просто умираше.
Пред очите й, със скоростта на светлината, минаваха откъслечни картини от нейния живот. Видя баба си Деметер, със сиви очи и прошарени коси, сплетени на плитка, да я държи за ръката в дъбовата гора и да й посочва с бастуна си под окапалата шума местата, където растяха отровните гъби Аманита мускария. Видя Рок — искрящите му черни очи, смуглото му лице и трапчинките на бузите.
Смееше й се, понеже се бе уплашила, вземайки за водна змиорка отражението на ръката си, играеща на мътната повърхност на водата в кладенеца. Видя Елена, нашишкавяла и издута от поредната си бременност, да й подава книга, на чиято корица бе нарисувано китайско момиче с широкопола шапка насред оризова плантация. Видя Карен, която я преслушваше и измерваше теглото й, притеснена, че не наддава. Видя Селене, която я приспиваше в обятията си, гукаше й нежно и я обсипваше с целувки. Спомените префучаваха в съзнанието й, докато кислородът бавно намаляваше в кръвта й, а очите й помръкваха под сянката на смъртта.