Ужасно притеснена, Дасил плахо се приближи до нея.
— Мамо? — предпазливо произнесе тя.
Младата жена замръзна, като вкаменена, оглупяла от вълнение. Плъзна поглед по Дасил, тръгвайки от краката и после продължи нагоре и все нагоре, затаила дъх, докато стигна до очите на момичето, което беше високо почти колкото нея.
— Не може да бъде!!! — извика ужасена. — Не е възможно да си ти! Дасил?
Вместо да я прегърне, направи крачка назад и притисна с ръка сърцето си. Дасил почувства как на гърлото й засяда буца и изпита неистово желание да си плюе на петите. Искаше да избяга от тази жена, която й бе дала живот, а сега не можеше да я познае.
— Това съм аз, мамо.
— Не ти вярвам — извика младата Омар, като захвърли куклата на земята със сърдито изражение. — Очаквах да си малко момиче…
Дасил се смути, а на Анаид й се прииска да притича до нея, за да я утеши, но Рок не й позволи. Беше твърде лично и не биваше да се намесват.
Клодия, няколко метра зад тях, снимаше сцената с мобилния си телефон и запамети момента, в който майката на Дасил плахо докосна тънката ръчица на дъщеря си и бавно я погали по бузата, мека като кадифе.
— Не вярвах, че имам толкова прекрасна дъщеря, толкова висока и очарователна… не, това не е истина. Вероятно сънувам. Ощипи ме, Дасил, ощипи ме. Хубавицата на мама, красивата ми гуанчита, лакомата ми ревличка.
Дасил широко отвори уста, а после я затвори, като риба на сухо. Отчаяно търсеше думите, с които трябваше да се обърне към майка си… но не ги намираше. За щастие, майка й бърбореше и за двете, та и повече:
— И какво стоя и те зяпам като малоумна? Хайде, ела тук да те прегърна. Толкова години мечтая за този момент, а сега стоим като пълни глупачки. Не ме гледай, все едно съм атомна бомба, аз съм майка ти. Ела при мен.
Анаид направо се изуми как се вкопчиха една в друга, така силно се стиснаха, само дето не им изпукаха костите. Приличаха си като две капки вода във всичко — в жестовете, в искреността, в ужасния си вкус при съчетаването на дрехите, в невероятната си спонтанност. Бяха очарователни, създадени една за друга и предопределени да се обичат.
Клодия ги снима безброй пъти, докато в един момент мобилният й телефон иззвъня.
— Мауро? — усмихна се тя и смигна на Анаид и Рок.
— Къде си? — попита я гаджето й.
— В Ню Йорк. Най-сетне фиестата свърши. Вече край, връщам се.
— Сега ли?
— Вече можеш да ми потърсиш местенце в твоята стая, за да сънуваме заедно.
— Ами… всъщност точно за това исках да говоря с теб, мисля, че няма да мога да те вместя.
— Защо, нали леглото ти е голямо?
— Да, но ще станем трима.
— Трима ли? — гласът й изтрещя. — Ти и аз, това прави двама. Знам да смятам, издържах си изпита по математика.
— С Хулия ставаме трима.
Лицето на Клодия стана мораво, после синьо, после зелено. Смени цветовете само за секунди.
— Хулия? Моята добра приятелка Хулия, която бях помолила да ти прави компания?
— Точно така. Наистина ми прави компания, а сега е мое гадже.
— Твое какво? — заекна невярваща Клодия, макар да го бе чула съвсем ясно.
— Гадже.
Клодия избухна, разрази се като тропически ураган:
— За каква се мисли тази нещастница, тази крадла, похитителка на чужди гаджета? Да не е по-различна от мен, да не прави нещо, което аз да не умея?
— Да, утешава ме. Така добре ме утешаваше, че накрая взехме да сънуваме заедно.
Клодия направо побесня.
— Какво си се разбързал? Не си ли чувал за търпение? Не можа ли малко да изчакаш?
— Клодия, пропилях цялото лято да те чакам.
— Нали ти харесваше да те измъчвам… — театрално изхленчи тя, по-скоро обидена, отколкото дълбоко наранена. Не бе разбил сърцето й, беше засегнал самолюбието й.
— И аз съм ти благодарен за това, наистина ти благодаря, маце, хубавичко ме измъчи и прекарах страхотно лято… Въпросът е там, че…
— Чао! — Клодия прекъсна, ужасно сърдита.
Не й беше приятно, но все пак беше доволна, че последната дума е била нейна. „Чао" беше любимата й.
Анаид се приближи до нея с явното намерение да я прегърне.
— А, не! Не понасям съчувствието! — спря я Клодия.
— Но…
— И още по-малко от приятелка, която си има гадже. Не понасям щастливите приятелки с гаджета.
Срязана като кисела краставичка, Анаид замръзна. Май Клодия говореше сериозно. Досега тя беше една нещастна приятелка без гадже, но нещата се бяха променили. Дали не изглеждаше глупаво? Нищо чудно. Въпреки всичко случило се, макар Кристине вече да я нямаше, беше невероятно щастлива и сигурно много й личеше.