И когато вече мислеше, че се е преселила в отвъдното, глътка свеж въздух се плъзна по гърлото й и животът се върна във вените й под формата на игриво мехурче. Какво беше това? Какво ставаше?
Много скоро разбра. С Баалат не бяха сами. Женски силует, обвит в студено сияние и със забулено лице, се изпречи помежду им и се вкопчи в люта битка с вещицата Одиш.
Анаид си разтърка очите, невярваща. Приличаше на приказна фея, победоносна вълшебница, която мяташе смъртоносни мълнии от яркобяла светлина. Беше безмълвна, хладнокръвна и безжалостна към Баалат и накрая я направи на парчета.
Коя беше тайнствената дама, спасила живота й?
А скиптърът?
Затърси го с поглед и го съзря да се носи в пространството. Отново я призоваваше. Поиска да го хване, но нали тялото й бе безтегловно, не можа да контролира движенията си. Внезапно осъзна, че левитира и че отново ще падне на земята.
— Скиптърът! — извика и протегна ръка към него.
Загадъчната сияйна вълшебница с леден глас, която се бе сражавала като воин и бе победила Баалат, посегна, взе скиптъра в лъчистите си ръце и изчезна, без да й позволи да види лицето й.
— Скиптърът ми! — в ужас извика Анаид.
В този момент тупна на земята, възвърнала нормалното си тегло, както и съзнанието си на земно същество.
До нея падна змия, с глава, отсечена от атамето на Гунар, ако, разбира се, мъжът с пяна на устата и гневни искри в очите бе наистина той.
Зад него Селене, без да трепне, на свой ред заби атамето си в сърцето на безжизненото влечуго. Черната магия бе победена.
Безстрашната войска от призраци — войската на Юсуф ибн Ташфин, съставена от безстрашни призрачни воини, покрити с кръвта на зверовете, нахапани и разранени, с разкъсани дрехи, се прегрупираше около началника си.
Селене се втурна към дъщеря си и силно я стисна в прегръдките си. Анаид усети нейните ридания и топлината на сълзите й от състрадание, които се стичаха по тила й на чудотворни съживителни капки.
— Анаид, детенцето ми, малката ми дъщеричка!
И тя се остави да я приласкае, като се почувства отново малко момиченце в обятията на любящата си майка.
Глава трета
Анаид се събуди, когато колата спря. Чувстваше се мъничка, като зрънце леща, стиснато в човешка длан, може би понеже беше спала в скута на майка си, на задната седалка, и още усещаше пръстите й, които шареха по гърба й и рисуваха по него букви с чертички и извити ченгелчета. Буквите съставяха думи, неизказани на глас, които тя трябваше да познае. Беше игра, на която със Селене открай време обичаха да играят, като вид бягство от желязната дисциплина, наложена им от Деметер. Засмя се, като си спомни как Селене я изкушаваше с шоколадов бонбон с ужасно вкусен пълнеж от пралине[6], който двете си поделяха в плевника, използван понякога за гараж. Там, защитени от тъмнината, тайно от всички, като палави непослушни момиченца, се разполагаха на седалките на стария автомобил и с огромно удоволствие се тъпчеха със сладкишите, които им бяха забранени. После тя се изтягаше на прашната тапицерия, а Селене пишеше на гърба й така, както правеше сега.
Съсредоточи цялото си внимание, за да разбере посланието на Селене. Какво й пишеше? „Малката ми" — стори й се, че разчита.
Най-много от всичко обичаше, когато Селене я галеше по косите и правеше кръгчета по тила й. Беше толкова приятно, че се преструваше на заспала, за да продължи по-дълго блаженството и майка й да не спира тъй милата игра.
За съжаление, Селене я събуди.
— Събуди се, Анаид, пристигнахме.
Дори не попита къде. Вече нямаше дом, водеше чергарски живот и последното й убежище, караваната, която бяха наели, беше хвръкнала във въздуха от експлозията, провокирана от Баалат. Сега бяха бегълци без багаж, без лични вещи. С изумление установи каква сигурност й вдъхваше съзнанието, че не притежава нищо. И какво спокойствие. Всичко беше възстановимо, заменяемо и поправимо. И започна да усвоява урок, за който не подозираше досега. Най-ценното са хората и спомените. С една дума — животът. Е, беше си запазила резервен коз — имаше къща в Урт, в която можеше да се върне винаги, щом пожелае. Там пазеше играчките, книгите, снимките, уханията и мелодиите от детството си.
Преди да отвори очи, подуши въздуха, както баба й Деметер я беше учила. Като вълчиците. Миризмата на селитра я върна към Гунар. Точно така, беше в колата на баща си. И си спомни за варварина, за дивия смелчага, който беше обезглавил преобразилата се в змия Баалат. Отвори очи и скочи, решена да провери и да се увери, че наистина Гунар беше този човек, но видя само един елегантен, представителен и улегнал мъж, глава на семейство, който мило се усмихваше на жена си и на дъщеря си след дългото изтощително пътуване с кола.
6
Пралине — смес от натрошена карамелизирана захар и счукани ядки. Използва се за пълнеж на сладкиши и като съставка за кремове. — Б. пр.