Проклятието на Оди [bg]

— Как спа? — попита благо той.

— Чудесно, като бебе — отговори вместо нея Селене.

И Анаид забеляза, че за първи път в гласа й не се долови агресивност. Може би родителите й се бяха помирили? Може би страшната битка ги бе сближила? Може би обичта към нея се бе оказала обединителната вълшебна спойка, въпреки центробежните им сили и проклятието, изречено от магьосницата Бриджет на планината Домен? Всичките безкрайни „може би" — те я изпълниха с надежда и я възпряха да каже нещо и да наруши вълшебната тишина, прекъсвана единствено от движенията на Гунар, който завъртя ключа, за да изключи двигателя, отвори предната врата и слезе от колата.

— Ще попитам има ли свободни стаи. Ще ме изчакате, нали?

— Добре — съгласи се Селене, отстъпчива, мила, толерантна.

На Анаид й идваше да закрещи от радост. Най-сетне родителите й се бяха вразумили! Проследи с поглед баща си и загледана през прозореца, се порадва на уверената му походка и представителния му вид. Внезапно изпита желание да му каже, че го обича, че му е благодарна за проявената смелост. Хвана вратата да я отвори и… изпищя от болка. Ръката й бе зачервена и отекла. Анаид с изненада я огледа. Беше изгорена, кожата се бе обелила и дланта й бе жива рана.

— Какво ми става?

Селене внимателно я огледа, угрижена и сериозна.

— Скиптърът. Белязал те е. Ето знака.

— Какъв знак?

— Знакът от пророчеството на Оди — тихо рече Селене с тъга.

Анаид си спомни стиховете от пророчеството:

Тя ще изпъква сред всички останали,
ще бъде кралица и ще се поддаде на изкушението.

Ще се борят да спечелят нейното благоволение
и ще й поднесат скиптъра,
скиптър на унищожението за жените Одиш,
скиптър на мрака за жените Омар.

Така беше. Беше станала жертва на скиптъра, но въпреки болката от раната само при споменаването му и при спомена за това колко приятно се бе почувствала, когато го държеше, поиска отново да го има.

— Къде е той? — попита тя с тревога в гласа.

— Изчезна — не скри истината помръкналата Селене. Анаид почувства, че се задушава.

— Не може да бъде.

— Но е факт.

— Не е ли в теб? — настоя Анаид, убедена, че майка й го е скрила някъде, както предния път.

Селене не отговори веднага.

— Какво чувстваш? Изпитваш ли желание да си го върнеш?

Анаид се смути, но си беше самата истина.

— Това лошо ли е?

— Опасно е — призна откровено Селене. — Още не беше готова.

Анаид се нуждаеше от ясен отговор. Това ужасно я тревожеше.

— Кажи ми, къде е скиптърът?

Селене обаче не отговори директно на въпроса.

— Предупредих те. Вместо ти да го подчиниш, той те държи в своята власт.

— Ти ли го взе?

— Той изчезна, Анаид. Няма го.

— Как така изчезна?

— Изпари се.

Анаид остана без дъх. Не можеше да повярва. Значи наистина онази жена, обгърната от ослепително сияние, онази, която унищожи Баалат, си е присвоила скиптъра. Коя беше тя? И какво? Одиш? Селене? Призрак? Трябваше да разбере.

— Той е мой.

— Анаид, плашиш ме.

— Защо?

— Скиптърът се подчинява на по-силна, желязна воля, макар ти да си избраницата. Сега ти му принадлежиш. Уязвима си, Анаид.

— И какво трябва да направя?

— Да го забравиш, докато не унищожим напълно и окончателно Баалат.

Анаид примигна, слисана.

— Не я ли унищожихме вече?

Тя вярваше или поне си правеше илюзии, че са я победили. Беше я видяла мъртва, като обезглавена змия. После бяха пронизали сърцето й и изпепелили тялото й, точно както го изискваше ритуалът. Това тяло не можеше вече да послужи за нищо.

— Баалат нали изчезна? Нали я няма вече… — упорстваше, но мълчанието на майка й я разколеба. — Или не е така?

— Не, Анаид. Баалат е победена само за момента. Ще й бъде доста трудно да се възстанови, но ще се върне. Ламти за скиптъра и ще го вземе рано или късно.

— Но…

— Чуй ме, Анаид — тихо заговори Селене. — Слушай ме внимателно, понеже, когато Гунар се върне, трябва да се преструваме.

Анаид се поколеба. Никак не й харесваше тонът на майка й. Беше подозрителен и заговорнически. Чак космите на врата й настръхнаха, алармирайки я, че много скоро ще чуе неща, които не би искала. И наистина ги чу.