— Трябва да използваме, докато Гунар спи, за да избягаме. Във всеки един момент трябва да имаш пълна готовност.
— Да избягаме? — повтори тя, изтръпнала от страх. — А аз мислех, че…
Млъкна. Беше повече от очевидно, че майка й изобщо не се интересува какво тя мисли или не мисли.
— Гунар е много опасен, трябва да сме предпазливи.
Разгневена, Анаид скочи.
— Татко ми спаси живота.
— Разбира се.
— Ами тогава?…
Селене, с пълна увереност в гласа, й каза нещо, което направо я втрещи:
— Не си ли даваш сметка, че именно той открадна скиптъра?
Анаид запелтечи:
— Кккакво?…
— Той си е такъв, Анаид, човек с извратена психика… Изобщо не му вярвай, нито на думите, нито на постъпките.
Анаид успя да се съвземе от изумлението си пред подобно безсрамно обвинение.
— Той уби Баалат с риск за живота си!
— О, да, разбира се! Аз самата бях свидетел, но това не означава, че не е било добре премислен хитър ход.
— Кое?
— Нападението.
— Нападението на Баалат? Искаш да кажеш, че е било планирано от Гунар?
Стори й се направо абсурдно, но Селене яростно защитаваше твърдението си:
— Винаги, когато стане нещо, трябва да си задаваш въпроса кой има изгода от подобен развой на събитията и защо. Понякога кризите са предизвикани съзнателно. Прекрасно знам, че Гунар е способен нарочно да остави следи за нашето местонахождение, като създаде впечатлението, че сме беззащитни, подканяйки неприятеля да ни нападне, и то с цел междувременно да отмъкне скиптъра и да го скрие.
Анаид си запуши ушите с ръце, за да не чува повече клеветите, които сипеше Селене. Не можеше да проумее нещо толкова злонамерено, увъртяно и безумно сложно. И все пак в обвиненията й имаше поне зрънце истина.
Обичаше Гунар и това беше толкова вярно, колкото и че Селене я ревнува от него и не може да приеме, че баща й я обича.
— Татко ме обича.
— Нищо подобно. Използва те, полезна си му.
Анаид не желаеше повече да понася инатенето и злонамереното късогледство на майка си.
— Какво искаш да кажеш, че мен никой не може да ме обича?! Рок също ме обича, колкото и да не ти се ще!
Неочаквано Селене млъкна. Не възрази с присъщата си безцеремонност и светкавична реакция. Незнайно как Анаид бе успяла да улучи право в целта и без да иска, бе разкрила болното й място. Дали защото спомена Рок? Всъщност какво става с него? Дали на Селене не й е известно нещо, което тя не знае? Крие ли го от нея?
— Мамо, какво става с Рок?
Селене извърна глава към прозорчето, избегна погледа й. Нервно разтърка безименния си пръст, все едно още носеше на него изумрудения пръстен и сякаш искаше да извика на помощ някой дух, за да я спаси от притеснението. Това още повече разтревожи Анаид.
— Отговори ми, мамо… Какво е станало?
— Работата е там, че сега не му е времето да го чуеш.
— Кое да чуя? — настоя Анаид с изтънял от вълнението глас. — Случило ли му се е нещо? Добре ли е?
Селене въздъхна и стисна ръката й.
— Добре е, но…
— Но какво?
— Върна се при Марион — изрече Селене и сведе очи от неудобство.
Само за една секунда Анаид беше прехвърлила през главата си безброй възможни варианти: че е станал жертва на някоя Одиш, че е претърпял злополука и дори че е загубил разсъдъка си, но идеята да ходи отново с Марион дори не й бе хрумнала. Заболя я така, както когато в детството си падаше от колелото, разкървяваше краката и ръцете си и цялото тяло я болеше от удара. Изпитваше физическа болка. Чак свитки й излязоха пред очите, все едно някой я бе фраснал по челото.
— Защо, кажи ми, защо?
И без да дочака отговор, избухна в плач, заплака искрено и безутешно, с горчиви сълзи, които Селене се помъчи да успокои, макар усилията й да бяха безполезни, защото любовните мъки са неутешими.
След няколко часа, след като си взе горещ душ и след леката закуска, която им сервираха студена с недоволни физиономии, понеже по това време кухнята не работеше, Анаид се просна на леглото в стаята, която делеше с майка си, и се опита да поспи.
Тялото й плачеше за сън, но мислите не й даваха мира. Вече не беше просто унила от тъжната равносметка, че не може да помири родителите си. Надеждите й се оказаха напразни и се спукаха като балон. Сега едно изречение оглушително и непрестанно кънтеше в главата й: „Върна се при Марион, Рок се върна, пак е с Марион, пак е с Марион…" Чуваше го отново и отново, като рефрен, повтарящ се до побъркване. Идваше и си отиваше и като махало се завръщаше неизбежно в ушите й, набиваше като с чук ненавистната фраза.