— Мислех ви за мъртви…
— Е, както виждаш, живи сме. Сега можеш да си вървиш.
Гласът на Селене, цялото й поведение и външност издаваха враждебност.
— Дълги години живях с мисълта, че сте били разкъсани от онази мечка… — сподели Гунар.
Селене рязко възрази:
— Ако имаше някой, който наистина искаше да разкъса собствената си дъщеря, това си ти.
За Анаид думите изплющяха като шамар. Какво искаше да каже тя — че баща й не я е обичал?
За щастие, Гунар не прие хвърлената ръкавица.
— Анаид е точно такава, каквато си я представях в мечтите си.
— Нима мечтаеш? — язвително подхвърли Селене. — Мислех, че Одиш не са способни на това.
— Стига, мамо! — прекъсна я Анаид.
Нескритата й неприязън бе оскърбителна, но още повече я подразни фактът, че тя дори не допускаше вероятността баща й да е мислел за нея и да я е виждал в мечтите си. Да не би да ревнуваше?
— Има много неща, които не са ти известни, Селене. И представа си нямаш как се чувствах през цялото това време, през всичките тези часове, месеци и години, през които мислех за вас и не можех да ви забравя.
Анаид почувства как глътка топлина се плъзга надолу през гърлото й и се разлива по цялото й тяло.
— Затова ли уби мечката? За да си отмъстиш за нашата смърт? — не се сдържа да попита тя.
Гунар обърна глава към нея. Изглеждаше искрен.
— Съжалявам. Едва по-късно разбрах, че именно благодарение на мечката сте останали живи. Но ако това може да те успокои, одраната й кожа изобщо не облекчи угризенията на съвестта ми.
Селене сви устни в някакво подобие на измъчена и крива усмивка, сякаш нарочно предназначена да го нарани и подиграе. Или поне така й се стори на Анаид.
— Ти и съвест? Не ме разсмивай. Искаш да ме накараш да повярвам, че имаш съвест и си се разкайвал през цялото време? Това вече е нещо ново за мен. Мислех, че Одиш не знаят що е съвест.
Анаид се притесни. Селене преиграваше с това „Одиш" та „Одиш". Нарочно повтаряше думата, преднамерено натъртваше на нея, като я произнасяше на срички и засилваше ефекта, проточвайки шумната съгласна „ш" така, че да звучи зловещо и съскащо. Сякаш теглеше черта и се разграничаваше от него. По своя си манихейски начин показваше, че тя е непорочната Омар, докато Гунар е нечестивият Одиш. Следователно, по тази логика, всякакъв диалог с противниковата страна бе невъзможен. В нейните очи Гунар беше като прокажен.
А дали изобщо мислеше за нея? Сещаше ли се за собствената си дъщеря и къде я слагаше? Нали и тя беше Одиш по бащина линия. Или не беше нито едното, нито другото?
Анаид обаче нямаше никакво намерение да пусне баща си да си иде, нито да позволи на майка си да го пропъди от живота й така лесно.
— Ще останеш ли за вечеря?
Настъпи тишина, толкова плътна, че можеше да се реже с нож.
— Каниш ли ме? — предпазливо попита Гунар.
Анаид побърза да изпревари Селене и да не й даде възможност да каже каквото и да било:
— Разбира се, ти си мой гост. Моля те, остани да вечеряш с нас.
Този път Гунар не се поколеба.
— Благодаря, с удоволствие.
— Тук ли ще пренощуваш?
Селене пребледня. За Омар гостоприемството бе свещен закон и дори тя нямаше право да откаже да даде храна и подслон на един гостенин.
Гунар разбра притесненията й и не пожела да я насилва.
— Мога да преспя в колата или да продължа да шофирам до Беникарло, само на няколко километра е.
Селене се наежи:
— Не трябваше да го казваш!
— Кое?
— Анаид не знае къде сме.
— Грешиш — поправи я дъщеря й.
Анаид много добре знаеше.
Бяха в малка каравана, паркирана на открито, насред уединена местност, на няколко километра встрани от магистралата. Меките гънки на равнината, набраздена с напоителни канали, които се виждаха на запад, полето с бадемови дървета на север, прелитащите тук-там чайки, далечният мирис на солени вълни и сладкото наситено ухание на портокалови цветове ясно й говореха и тя можеше да предположи, впрочем съвсем точно и вярно, че се намират близо до Източното крайбрежие на Средиземно море.
Селене не искаше дъщеря й да разбере накъде са поели след излизането си от Урт, селището, закътано в самото сърце на Пиренеите. Бягаха от Баалат, финикийката Одиш, и никой не биваше да знае местонахождението им.
Анаид обаче имаше вродено чувство за ориентация. Баба й Деметер я беше научила на това още от дете и без да си го поставя за цел, тя забелязваше на каква височина се е издигнало слънцето по небесния си път или доколко силно и ярко светят лъчите му. Познаваше добре съзвездията, които дълги нощи беше съзерцавала в студеното небе над Пиренейските планини. Достатъчно беше да хвърли един поглед през мътните стъкла на караваната, за да определи, че е полунощ, че се движат на юг и само на няколко километра на изток от тях е Средиземно море.