Защо го бе направила? Защо я беше излъгала? Селене съзнателно искаше да я отдалечи от скиптъра. Беше завършена егоистка. Отдалечаваше я също и от Рок, и от баща й. От завист.
Протегна ръка към скиптъра, представи си, че го хваща, и по тялото й протече електричество, като токов удар, толкова мощен, че й причини силна болка. Анаид формулира наум желанието си и се освободи от магията на огледалото. Утешаваше я мисълта, че желанието й ще се сбъдне скоро, много скоро.
Преди да се пъхне отново в леглото, излезе за малко на терасата. Лек приятен ветрец помилва лицето й и пропъди последните й жални въздишки. Беше спряла да плаче и си обеща повече никога да не пролива сълзи. Отсега нататък ще действа.
В далечината два силуета вървяха в мрака, но Анаид не им обърна никакво внимание. А по-добре да го беше направила, понеже те разговаряха за нея и решаваха съдбата й. След малко една от тайнствените фигури потъна между сенките и свърна към мотела.
Беше Гунар.
Глава четвърта
Ето че непокорството й оставяше своя отпечатък, а може би Селене си бе наумила хитър ход, за да я пипне в капана си, или пък и двете едновременно — мислеше си Анаид угрижена, вгледана в дланта на нажежената си ръка. Несъмнено магията на скиптъра я издаваше. Раните бяха изчезнали като по чудо и на тяхно място розовата кожа около белега излъчваше сноп мека светлина, съставен от тънки преплетени лъчи, които бликаха от микроскопичните отвори на порите.
С любопитство раздвижи ръка и тя освети стената. Колко силно! Беше като фенер, но човешки. Ако не се притесняваше, че това може да я издаде, вероятно дори щеше да й се стори забавно. Представи си как поставя ръката си в тъмното над страница от книга и почувства идеята да събужда любопитството й. Спусна щорите, взе от масата бележника с телефонни номера и реши да пробва. Супер! Вършеше по-добра работа и от нощната й лампа. Вече нямаше да се налага да ползва електрическа крушка. С ръката си можеше да осветява населените си с кошмари нощи, опасните стълбища, тесните коридори, та дори и дълбоките пещери, в които не прониква слънчев лъч, като онези, през които е трябвало да мине майка й Селене по Пътя на Ом.
Като се сети за това, потрепери — Пътят на Ом, пътят на мъртвите. Не стига че изпитваше ужас от тях, а на всичкото отгоре на майка й бе хрумнала безумната идея да я кара да ги посети. Нея, която преливаше от жизненост и любов.
Внезапно се сети за Рок и дъхът й секна. От мъка й прималя. Задушаваше се. Рок вече не я обичаше. Отново беше с омразната Марион и бе забравил за нея. Страдаше от амнезия и никога нямаше да си спомни как й бе казал, че иска да я целуне. Обхвана я толкова силна ярост срещу Селене и Елена, че пулсът й се ускори, възвърна си дишането и я накара да стисне силно юмруци.
И докато си лежеше така неподвижна, обзета от черни мъчителни мисли, се разнесоха стъпки, които се приближиха и спряха пред вратата й. Анаид не обърна внимание на пъргавото потропване на токчета. Беше твърде заета да страда, а и звукът от телевизора в съседната стая я разсейваше. Още повече че вратата се отвори неочаквано рязко и я свари неподготвена. Без да съобрази възможните последствия, вдигна ръка към неканения гост и сноп от лъчи освети ужасеното лице на момиче с едро лице, боядисана коса и здрави зъби. Щеше да умре от страх, понеже мислеше, че тъмната стая е празна.
— Какво правиш тук? — изгърмя гласът на Анаид, протегнала напред дланта си, от която струеше силна светлина.
Прозвуча като непознат глас и дори сама се изненада от грубия и рязък тон, с който бе задала въпроса.
— Съжалявам, госпожо. Извинявайте, не знаех, че още сте тук… — запелтечи момичето, ужасно притеснено, цяло кълбо от нерви, и понечи да се оттегли.
Беше я нарекла „госпожо"! Наистина ли я смяташе за такава? Така ли я виждаше? Напуши я смях, но си даде сметка, че плахата, по детски боязлива реакция на камериерката всъщност много й допада.
— Почакай! — властно я задържа Анаид.
Искаше да се увери, че не е неприятелски настроена, и да се наслади още малко на удоволствието да се чувства уважавана.
Вместо да отдръпне снопа светлина от момичето, се позабавлява, като едва-едва плъзна ръката си от горе на долу и внимателно фокусираше снопа лъчи върху лицето й, все едно беше полицай на разпит. Изследва чертите й. Задържа се на гъстите вежди, на плътните устни, на кафеникавите очи, като я принуди да примигне и да ги затвори. Момичето стоеше като приковано от светлинния сноп и не смееше да шукне. „Не е възможно Баалат толкова бързо да се е въплътила в друго тяло", помисли си Анаид. Не е възможно Баалат да не подбере по-старателно новата си опаковка. На възбледата кожа на момичето изпъкваха червените венички по носа, прекалено рунтавите вежди и чернеещият се на горната устна мъх. Ръцете й бяха загрубели и напукани, а косите — неравни и стърчащи на всички страни. Въпреки всичко имаше чар в цялата съвкупност от несъвършенства, които я правеха да изглежда човешка, естествена и ранима.