— Не знаеше как да влезе в мрежата и аз му помогнах.
Като заложи всичко на тази карта и за да прозвучи по-убедително, се усмихна сърдечно на туриста, с когото преди не бе разменила нито дума, и му каза важно:
— Готово, сега вече знаете как става. Трябва само да кликнете два пъти на иконката Е.
И с най-невинна физиономия, все едно през живота си не бе чупила нито една чиния, се завтече към майка си да й помогне за торбите.
— Дай, дай на мен, много си се натоварила.
— А това какво е? — посочи Селене бинтованата й ръка. Анаид се поколеба:
— Ами нали знаеш, отпечатъкът от скиптъра ме изгаря. Така се предпазвам.
Но когато вече бяха в асансьора, не можа да се сдържи:
— Ти си го скрила, нали?
Селене не трепна.
— Значи си го търсила.
Анаид сведе очи от неудобство, че ще излъже.
— Не знам нито как, нито къде.
— А погледна ли в стаята на баща си?
Анаид почувства, че стомахът й се свива на топка. Как можеше собствената й майка да е толкова гадна?
— Да, разбира се — продължи с лъжите.
— И?
— Нищо.
— Би било доста глупаво да се надяваш да го намериш там. Той има силата да го направлява и мести в пространството така, че може да го скрие където пожелае.
Този път Анаид не скри изненадата си:
— Откъде знаеш?
Селене бутна вратата на асансьора и с Анаид си влязоха в стаята.
— Скиптърът е нещо живо, Анаид. Подчинява се на волята на притежателя си. Всичко зависи от силата на този, който го владее. А когато скиптърът обладае някого, няма връщане назад.
Анаид потрепери.
— Беше съвсем за малко в мен… — оправдаваше се. — Виж, ти обаче го задържа за по-дълго — добави със скрит упрек.
Селене нищо не каза и Анаид си даде сметка, че е улучила право в целта. Скиптърът беше във властта на майка й.
— Я ми покажи ръката си — властно нареди Селене, когато останаха насаме в стаята.
Не можеше повече да крие, не можеше да си измисля оправдания. Селене размота бинта и я огледа внимателно.
— Чуй ме добре, Анаид, не бива да докосваш скиптъра, докато волята ти не стане по-силна от неговата.
— И как да го разбера? Да не би да има уред, който да измерва силата на волята — възрази дъщерята.
Селене нервно тропна с крак.
— Вече започваш да ме тревожиш. Не те е грижа за опасностите, които те дебнат. Нехаеш за поетата отговорност. Всяко нещо те разсейва или ти служи за оправдание… Държиш се като най-обикновено момиче! Така няма да успееш да изпълниш мисията си!
— Някой да ме е питал дали искам да изпълнявам мисия? А?
Селене се изненада и същевременно натъжи.
— Ех, Анаид, никой не ни пита дали сме искали да се появим на този свят, но от момента на раждането си означаваме нещо и сме важни за другите. Ти си важна за много жени и момичета Омар. Ти не си просто обикновена магьосница, животът на хиляди магьосници от всички възрасти зависи от теб, от твоята храброст, от твоите решения, от силата ти.
— И какво се очаква от мен?
Селене се въоръжи с търпение.
— Ти си избраницата.
— Много добре, аз съм избраницата и пророчествата гласят, че избраницата ще сложи край на войната между Одиш и Омар. Но точно сега ли трябва да стане това?
Селене преброи до десет, за да се овладее и да прозвучат думите й по-сдържано, по-толерантно. Започваше да се изнервя.
— Пророчеството предупреждава, че идването на избраницата ще сложи НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА НА ВЕЩИЦИТЕ — каза ясно и високо майка й, натъртвайки на думите. — Вече се започна, Анаид. Не можеш да очакваш някой да ти даде отсрочка или да се криеш двайсет години в някоя дупка.
— Тогава какво трябва да направя?
— Да унищожиш жените Одиш, преди те да са те довършили. Защото, ако те ти видят сметката, което впрочем сама си просиш — вметна майка й, — и се докопат до скиптъра, заедно с теб ще загинат и хиляди невинни. Разбираш ли? Помниш ли пророчеството на Ома?
И Селене, с развълнуван глас, изрецитира:
Повярвайте ми, ще дойде ден, в който избраницата ще сложи край на разприте между сестри.
Небесната вълшебница ще вчеше косите си сребристи, за да я срещне.
Луната ще отрони сълза, за да й я принесе в дар.
Баща и син ще затанцуват заедно във водната обител. Седемте божества в редица ще се наредят, за да приветстват възкачването й на трона.