— По онова време двете бяхме съюзнички.
Анаид замълча. Не искаше да влошава и без това доста неловкото положение на Селене. Разбираше повече, отколкото майка й можеше да й каже с думи. Разбираше, че магьосниците Омар не умееха сами да открият тесните пукнатини, които свързваха света на живите с този на мъртвите. Разбираше, че Селене е объркана и уязвима и не може да мери сили с огромната мощ на коя да е от жените Одиш, които сама й бе описала. Черната дама, Бялата дама и графинята. Три страшни противнички, срещу които тя, Анаид, избраницата, само петнайсетгодишна, трябваше да се изправи лице в лице, с голи ръце, понеже не беше готова да задържи скиптъра на властта.
И как би могла да й помогне майка й? Доскоро вярваше, че е мъдра, но тя нямаше дори да я насочи, понеже не знаеше пътя и ограничените й възможности на Омар не й позволяваха да види входната врата. А не беше и толкова силна. Тя, сама, не би могла да я защити от Баалат.
Тогава?
Анаид винаги бе смятала, че майките са създадени, за да блестят и да осветяват пътя на дъщерите си, да им служат като водач, като опора и убежище, като закрила и като утеха, рамо, на което да изплачат мъките си.
Всичко беше лъжа и измама.
Отърси се от разочарованието, като се помъчи да извика в съзнанието си стария образ на Селене, онази, която блестеше със собствена светлина, но не успя. И се вгледа в новата Селене, която току-що бе открила. Измамницата, която крачеше през света, сипейки наляво и надясно лъжите и самохвалството си. Дори огненочервените й коси не бяха истински, а боядисани. Даваше си вид на силна, а ръцете й трепереха. Преструваше се на искрена и чувствителна, а беше неспособна да се отпусне в прегръдките на мъжа, който я обожаваше. Перчеше се, че е уравновесена и трезвомислеща, а всъщност действаше отчаяно, като отстраняваше всеки, който се доближеше до Анаид. Майка й беше измамница.
Дали всички момичета преживяваха същото? И смъртните ли оставаха като нея изненадани, когато в един хубав ден погледнеха майките си, установявайки, че те са слаби и уплашени? Когато откриеха бръчки около очите им, лъжи в думите им, неудовлетворение в душите им?
Анаид осъзна, че майка й не е такава, за каквато винаги я беше мислила. Ореолът й на човек с непоклатим железен характер се разпадаше и изтичаше като пясък между пръстите. Беше чиста измама. Майка й бе само бледа сянка на Деметер. Виж тя, баба й Деметер, беше наистина изключителна жена, велика магьосница, уважаван водач на рода. А Селене какво? Селене, която дори не знаеше как се стига до света на мъртвите, искаше от нея да се въздържа от ядене, да се отдаде на медитация, да се гмурне в неизвестното и да се хвърли със затворени очи в изпитанията и опасностите по Пътя на Ом.
Не си ли даваше сметка, че само като си представи мъртвите, цялата се разтреперва? Че изпитва ужас пред перспективата да види отражението си в празните им очи и краката й се подкосяват само при мисълта да се гмурне в мрачното безвремие? Косата й се изправяше от вероятността да остане пленница в мрачните дълбини на световете.
И не че се бои, никога не е била страхлива. Не беше безотговорна, напротив, винаги имаше много отговорности, дори повече, отколкото й се полагаше. Неведнъж беше давала доказателство за това. Но сега… Сега е влюбена!
Иска й се да се научи да целува Рок, да се оглежда в очите му и да слуша любовните му думи. Жадува да чувства отново дъха му, допира на ръцете му по кожата си, опиянението от това да съпреживее с него мига, без време, без пространство, без бъдеще и без минало.
Постепенно Анаид стигна до убеждението, че за да изпълни мисията си, се нуждае от любовта на Рок. Дори пророчествата го вещаеха. Требора казваше в един от трактатите си, че любовта е единственото, което ще защити избраницата. Следователно майка й греши, за пореден път. Ако Рок я обича, тя ще бъде силна. Обратното, без любовта му, светът ще й изглежда като сега, студен и враждебен, а мъката й ще е толкова голяма, че ще й се иска само да се свие в някое ъгълче, да рони сълзи и да оплаква самотата си.
— Анаид, слушаш ли ме?
— Какво? — Тя се сепна и изплува от мислите си.
— Виж, купих ти дрехи, обувки, несесер и куфар. Облечи се и си приготви багажа за тази нощ.
Анаид се втрещи.
— За тази нощ?
— Веднага щом Гунар заспи.
Показа й връзка с ключове.
— Да не си взела кола под наем?
— Това са копия от ключовете за колата на Гунар.
На Анаид й се стори върхът на нахалството.
— Откраднала си му ги?
— Така ще му е по-трудно да ни преследва. Не мислиш ли?