Гунар и Анаид се спогледаха малко гузно. Селене беше далеч по-слаба от Гунар и отварата бе подействала по-бързо от очакваното.
— А сега какво ще правим? — попита Анаид, малко притеснена от ситуацията.
Гунар стана и много внимателно взе на ръце Селене. Не изглеждаше на човек, изгубил съзнание, а по-скоро на момиченце, сладко заспало от умора след много игра. Един от келнерите се приближи услужливо.
— Добре ли е госпожата?
Гунар я целуна по устните.
— Беше умряла за сън, а и виното…
Погледна я с нежност, с умилението, с което се гледа дете. Двамата се усмихнаха и Гунар, следван от Анаид, се запъти към асансьора.
— Да ти помогна ли? — попита Анаид.
— Изобщо не тежи — отказа Гунар, като не сваляше поглед от Селене.
Беше се разчувствал и на лицето му бе изписана замечтана и блага усмивка. Не призна, че му е приятно да я носи на ръце, но Анаид го разбра и без думи.
Положи я на леглото, свали й обувките и пуловера, а после я зави — толкова внимателно и грижовно, сякаш беше екзотично цвете. После, без да продума, отново нежно я целуна по устните и прошепна:
— Съжалявам, Селене.
Вече до вратата, Анаид беше нетърпелива и тропна нервно с крак, за да го накара да побърза. Тя не се извини на майка си, не я целуна и не пожела да се сбогува с нея. Баща й се позабави още малко, ровейки в чантата на Селене, извади мобилния й телефон и започна да натиска копчетата. Анаид наостри уши.
— На кого изпращаш съобщение? — попита, изпълнена с подозрение.
Баща й побърза да я успокои.
— Изтрих телефонните номера на приятелките й — прошепна й той.
И Анаид, макар и да не можеше да е сигурна дали я лъже, или казва истината, предпочете да му повярва. Беше се съюзила с него и сега бе в неговите ръце.
Преди да тръгне, хвърли последен поглед на спокойното лице на Селене. „Каквото повикало, такова се обадило", помисли си. И докато слизаше по стълбите с багажа си, се опита да се сети дали поговорката я знаеше от Деметер, или й я беше казвала самата Селене.
Глава пета
Вероятно пейзажът на Средиземно море, със слънчевите плажове, покрити със златист пясък, бе достоен да му обърне повече внимание. Може би провинциалните, заобиколени от планини, градчета с белокаменните си площади и с мавританските си църкви заслужаваха някоя и друга снимка. Може би полетата с портокалови дървета, отрупани с цветове, притежаваха наистина уникална красота. Всичко това обаче слабо интересуваше Анаид. Тя имаше очи само за Гунар.
Ако някой я бе попитал за него, би отговорила, без да се поколебае, че баща й е единственият светъл образ в целия този безличен, скучен и монотонен свят.
Не се уморяваше да го гледа и да го слуша. Гунар беше интересен човек, разностранен и разнолик, с богата история и безброй преживелици. Беше живял повече от хиляда години и този потресаващ факт, който за Анаид бе толкова непонятен, колкото и идеята за безкрая, я изпълваше с любопитство. Баща й беше невероятен, в буквалния смисъл на думата.
— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в Урт? — много сериозно я попита Гунар, след като напълни резервоара на колата.
Бяха на бензиностанция. Наближаваше пладне. Бяха преспали в някакъв мотел до морето, но на сутринта, оставяйки зад гърба си източния бряг, бяха тръгнали към вътрешността на страната. Пред тях, на север, още много далеч се провиждаха, забулени в мъгла, познатите очертания на планинската верига Пиренеите.
— Да, повече от сигурна.
— В Урт ще бъдеш под наблюдение. Не само от Елена, там е и Карен.
Анаид въздъхна.
— Искам само да видя Рок и да разваля магията, която му е направила Елена. Веднага след това си тръгвам — обясни, без изобщо да споменава за скиптъра.
Всъщност криеше от баща си истинските си намерения. Първо мислеше да си върне скиптъра, а после — да накара Рок да се влюби в нея.
Гунар поклати глава:
— Опасно е.
— За мен всичко е опасно. Трябва да съм винаги нащрек. Непрекъснато мисля какво трябва да направя, какво може да ми се случи…
Гунар нежно я погали по главата.
— Стига си мислила, поне сега недей. Дай си малко почивка. Забранявам ти да мислиш.
Хвана я за ръка и я поведе към кафенето.
— Хайде сега да нагостя скъпата си дъщеря с една голяма мръвка, печена на скара, добре подлютена и с гарнитура от аспержи — толкова вкусна, та да те накара да забравиш за всичко и единствената ти грижа да е как по-хубавичко да си оближеш пръстите.