Анаид поруменя от удоволствие и тръгна с него, без изобщо да се опъва.
Междувременно, докато старателно омитаха огромните си порции с месо, някакво странно същество, което ги бе наблюдавало свито в храстите, предпазливо се изправи и се приближи до пасата, като се мъчеше да остане незабелязано. Вдигна ръка, докосна с пръсти каросерията, произнесе някакви думи и задната врата тутакси се отвори, като по чудо. Чудноватата фигура се вмъкна в багажника, разположи се удобно и заповяда на вратата да се затвори. И вратата се подчини.
Външно колата си беше същата, както преди, само дето сега в нея се бе настанил тайнствен пътник без билет. На пръв поглед не се забелязваше нищо необичайно, понеже ключалката не бе разбивана или насилвана. Затова Гунар и Анаид нищичко не забелязаха, когато, след като се навечеряха, се върнаха към колата, шегувайки се по повод изумителната способност на Гунар да поглъща крем-карамела, без да дъвче.
— Много е лесно — опитваше се да й обясни Гунар.
— Как го правиш?
— Обръщаш крема в една чинийка, поднасяш я до устните си, отваряш уста, всмукваш силно, все едно сърбаш, и крем-карамелът полита право в гърлото ти.
— Също като скиптъра… — тъжно прошепна Анаид.
Чувстваше се жертва на фатална обреченост. Мисълта за скиптъра непрекъснато я преследваше и все се намираше нещо да я върне към него. Свързваше всичко с неговата сила, с това, как мощно я привлича, със знака, с който я бе белязал. Предната нощ се бе преборила с потръпването на ръцете си и с мощното неудържимо желание да го притежава, но сега отново я завладяваше онази странна вътрешна тревога.
— Скиптърът… — повече не можеше да се сдържа — Селене ми каза, че ти си го откраднал.
Гунар реагира остро:
— Излъгала те е.
Анаид се опита да го прилъже и да измъкне тайната:
— Ти как мислиш, къде може да е?
Гунар обаче не беше вчерашен. Знаеше повече за нещата, които ставаха около него, отколкото даваше вид.
— За това ти трябва да си наясно.
— Аз?
— Я си покажи ръката.
И понеже упорито се правеше на разсеяна, той сам я сграбчи.
— Опитвала си да откриеш къде се намира скиптърът, нали?
Усетила, че е хваната, Анаид скри ръка зад гърба си.
— Той е мой. Някой ми го открадна и ако това не си ти, значи е Селене.
— Затова ли отиваме в Урт? Там ли е скиптърът?
Анаид наведе засрамено глава.
— Да.
Анаид се боеше, че той ще иска повече подробности, но Гунар само тактично отбеляза:
— Толкова ли беше трудно да ми се довериш?
— Не посмях.
— Селене ти е втълпила, че съм ти враг.
— Не, не е така.
Но си беше точно така. Рано или късно опасенията на майка й трябваше или да се потвърдят, или да се разсеят. Анаид се опита да смени темата:
— Татко, моля те.
— Добре — склони Гунар.
Осъзна, че за първи път в живота си се бе обърнала към него с „татко" и видимо достави удоволствие на Гунар.
— Повече няма да споменавам за скиптъра — успокои я той, като отвори предната врата към мястото на шофьора.
Анаид хвърли поглед наоколо. В далечината се загатваха неясните очертания на планинските склонове. Вече бяха поели на север и времето беше захладняло.
— Почакай малко, трябва да си взема пуловер — викна тя.
Бързо отиде към багажника, вдигна със замах капака и в същия миг почувства остро пробождане в лявата си ръка. Внезапно я заля силна топлина, сякаш нещо я опари. Вдигна очи и срещна пронизващия поглед на Гунар.
— Изгори ме! Ти беше.
— Аз ли? — объркан се отбраняваше той.
— Така ме погледна, че виж, причини ми болка.
И му показа червено петънце на ръката си.
— Ама и ти си една актриса! Била е просто бълха.
Това разсея страховете й и тя се усмихна облекчено.
Вече безгрижна и успокоена от усещането за сигурност, което й даваше присъствието на Гунар, Анаид изобщо не обърна внимание, че пакетите в багажника бяха разместени и не забеляза съмнителната купчинка, покрита с одеяло. Отвори сака и си взе червения пуловер, който Селене й беше купила предния ден. Канеше се да затвори, когато й се стори, че долавя нещо съмнително.
— Хайде, да тръгваме — подкани я Гунар.
— Почакай — рече Анаид, застанала внезапно нащрек.
— Сега пък какво има?
Анаид прокара ръка по пуловера, поднесе го към носа си и го подуши, така както я беше учила да го прави Деметер.
— Тази миризма. Не е моя.
— Естествено — съгласи се Гунар. — Не може да мирише само на теб. Пуловерът е попил и мириса на Селене, и на фабриката, на магазина, на продавачката, на хотела…