Не й прозвуча особено убедително. Продължи да бърчи нос.
— Да, но тази миризма е съвсем прясна.
Служителка от бензиностанцията мина край тях и кокетно се усмихна на Гунар, прокарвайки пръст по прашния покрив на колата, като човек, който гали талисман.
— Хубава кола — тъпо изкоментира тя, като изяждаше с поглед Гунар. — Да ти измия ли стъклата?
Анаид тутакси забрави за странната миризма и рязко затръшна капака на багажника, за да прогони натрапницата, която се увърташе около баща й.
— Не, благодаря — побърза да отговори вместо него тя.
Разбира се, че беше прав. Миризмите оставаха. Всички мацки, които се бяха доближавали до Гунар, оставяха миризмите си, просмукали се в каросерията на пасата, в тапицерията, дори в дрехите.
— Много са мръсни — не се отказваше момичето, като се направи, че не я е чула. — Отдалеч ли идвате? — открито полюбопитства тя.
Гунар привличаше женските погледи и оставяше зад себе си въздишки и многозначителни усмивки.
— По-далеч, отколкото можеш да си представиш — отговори загадъчно Гунар, включвайки се в играта.
Анаид си сложи червения пуловер.
— Хайде, скъпи, да тръгваме. — Анаид натърти на милото обръщение, с явното намерение да заблуди момичето.
С това успя да накара служителката объркана да вдигне глава и да ги погледне внимателно, за да се увери, че е чула добре и че може би онази, която тя бе взела за дъщеря на този толкова красив мъж, всъщност е младата му съпруга. Но номерът не мина. Анаид прекалено много си приличаше с него.
— Дъщеря ти май много бърза.
— Неспокойна душа. Като майка си. Ето, вземи и благодаря — подаде й монета Гунар и й намигна закачливо, с което окончателно вбеси Анаид.
Той потегли, а тя яростно го нападна:
— Защо й намигаш на тая тъпачка?
— Кой, аз ли? Да съм й намигнал?
— Да, ти. Видях те.
— Било е неволно.
— Винаги ли намигваш на непознатите мацки неволно?
— А ти винаги ли си толкова ревнива?
Анаид млъкна. Баща й беше прав, но той бе толкова специален за нея, толкова неповторим…
— Ами не знам, нещо ми става, изнервям се. Селене сигурно ужасно се е дразнела.
— Грешиш. Майка ти се забавляваше. Беше твърде самоуверена.
Анаид се почувства още по-зле. Баща й току-що й бе казал, че за разлика от Селене тя е неуверена.
За миг я споходи една мисъл, загложди я и я накара да изпитва угризения. Какво ли прави Селене? Как ли ще се почувства, когато се събуди? Дали не постъпи много лошо с нея?
Потърси успокоение в пръстена и понечи да го потърка, но с огромно изумление установи, че го няма.
— Пръстенът! — изпищя тя.
Гунар рязко наби спирачките и неволно врътна волана.
— Какво става?
Анаид се беше навела и отчаяно търсеше нещо опипом по пода.
— Пръстенът ми с изумруда!
— Голяма работа!… Знаеш ли как ме изплаши — смъмри я Гунар.
— Няма го!
— Него го нямаше още снощи — подхвърли Гунар, вече овладял управлението на колата.
Анаид се помъчи да си спомни. Беше го свалила, за да си превърже ръката. Това е. Забравила го е в хотела и Селене щеше да го намери на тоалетката в банята.
За да не мисли повече за това, запя с пълно гърло. Беше добра и изпитана терапия за изхвърляне на лошите мисли от главата. Гунар се присъедини и скоро пееха на два гласа баладични келтски песни, а в колата се възцари атмосфера на носталгия по далечните мъгливи пейзажи.
Около двеста километра по-нататък, приближавайки дефилето, след което се разливаше долината на Урт, гласът на Анаид взе да скрибуца фалшиво, понеже забеляза, че дясната й ръка неудържимо трепери. Опитваше се, но не можеше да я овладее. Ръката й пареше, а отвътре я изгаряше чувство на безпокойство. Изпитваше неистово желание да хване скиптъра. Той я привличаше, притегляше я, викаше я. Беше близо и тя го усещаше.
— Какво ти е? — Гунар я поглеждаше с крайчеца на окото си, като същевременно се стараеше да не изпуска от вниманието си пътя.
— Ами май че… мисля, че трябва да отида до тоалетната — излъга го смутено тя.
Гунар разкърши рамене. От дългото каране мускулите му се бяха схванали.
— Вече почти стигнахме. Къде искаш да спра?
От известно време Анаид точно за това си мислеше. Не можеше да си влезе у дома посред бял ден. Не можеше и крачка да направи в градчето, а и на което и да било обществено място в диаметър от двайсет километра наоколо, без да я забележат. Всички я познаваха. Рано или късно мълвата за пристигането й щеше да плъзне и предавана от уста на уста, бързо щеше да стигне до ушите на Елена или на Карен. Не биваше да допуска да й се месят и да развалят плановете й. Трябваше да бъде предпазлива и да се движи незабелязано.