— Знам едно място за пикник до реката. Има чешма, тоалетна с мивка и може да се спре за кратка почивка. Да си купим нещо за ядене от супера и да изчакаме да се стъмни.
Много скоро стигнаха навеса с масите, който служеше като закусвалня. Спряха колата и тя съзря черните тополи, разлюлени от вятъра, каменните маси и почернелите от дълга употреба барбекюта. Усети странен гъдел в корема си. Гледката й напомни за някогашните неделни дни, прекарвани със Селене и с Деметер. Ето че отново си беше у дома. Това беше и винаги ще си остане нейният роден край.
— Искаш ли да хапнеш нещо?
Вече се бе смрачило, беше настъпил онзи тайнствен час от денонощието, наситен със сенки и шепоти, но Анаид не бе гладна, а само жажда да си върне скиптъра. Бяха близо до дъбовата гора и до пещерата. Трябваше да намери някакво оправдание.
— Ще ми се да се поразходя малко, да се поразтъпча…
Гунар се съгласи.
— Добра идея. Аз лично, ако е възможно, дори бих потичал.
— Направи го — поощри го Анаид, внезапно въодушевена от идеята да остане насаме, без баща си, дори само за малко, за миг, който щеше да й е достатъчен да изтича до пещерата и да даде пълна свобода на тайното си желание. — Аз предпочитам да се разходя.
Гунар лукаво й намигна и този път Анаид посрещна възторжено съучастничеството, което се установи между двамата с този малко хашлашки жест.
— Защо пък не? — промърмори Гунар, като лошо момче.
— Защо пък не — отвърна Анаид и на свой ред му смигна.
— Никой никога няма да узнае за това.
— Много добре ти се удава.
— Кое?
— Намигането.
— Нима? Направих го неволно — отвърна Анаид съвсем сериозно, дори прекалено сериозно.
И с това успя да накара баща си да избухне в смях.
Гунар стартира в красив спринт, все едно преследваше див заек, и Анаид си го представи какъв е бил като млад, преди хиляда години, с дългата си коса, събрана и вързана с кожена лента, как пъргаво тича, излязъл на лов с лък, преметнат през рамото, подвиквайки на ловните си кучета. Още не можеше да повярва, че наистина е толкова невероятно дълголетен.
— Чакай, чакай! Остави ми ключовете на колата, моля те! — извика след него Анаид, като изведнъж се сети, че сандалите й не са най-подходящите обувки за тичане из гората.
Вече в полет, Гунар й ги подхвърли, без да спира, и Анаид, опитвайки се да ги хване във въздуха, си удари единия пръст. Баща й направо не си знаеше силата.
Щом го видя да изчезва зад хълма, Анаид пак отвори колата. Мястото за пикник беше отдалечено, скрито от любопитни хорски погледи. Беше излязъл силен вятър и люлееше черните тополи, които растяха край ручея.
Тя взе ключовете и натисна копчето, активиращо автоматичното отваряне. Вдигна внимателно капака на багажника и потискайки въздишка, отвори куфара си, взе кутията за обувки и извади чисто нови, още необувани маратонки.
Точно в този момент вятърът смени посоката си и я побиха студени тръпки. Анаид почувства тръпки да лазят по целия й гръб. Току-що си бе дала сметка, че не е сама. Неясният мирис, който бе доловила преди, сега се усещаше съвсем ясно. Беше приятно сладък и лек, като пчелен прашец, а същевременно навяваше на нещо по бебешки чисто и меко. Странно. Някой се криеше в колата. Беше чула леко шумолене. Нещо живо се движеше, беше се примъкнало в ъгъла. Правейки се на разсеяна, Анаид се взря и забеляза, че привидната купчина, покрита с одеялото, всъщност има неясни очертания на скрита човешка фигура, свита на кълбо в тъмното.
За няколко секунди остана неподвижна, смразена и неспособна да мисли трезво. После даде признаци на живот, размърда се и предпазливо опипа джобчето на сака си, където държеше атамето. Тайничко го извади с едната ръка, а с другата силно затръшна капака. Отдръпна се една-две крачки назад и с дистанционното от благоразумно разстояние блокира ключалката. Притисна ръка към гърдите си. Дишаше учестено. Трябваше да се успокои и добре да обмисли нещата. Кой се крие в колата? Кой я дебне? Дали Баалат не е оживяла отново?
В момента съжали, че Селене не е тук, за да я посъветва как да постъпи.
Глава шеста
Чувстваше се отпаднала, като обзета от безкрайна и някак лепкава леност. Опитваше се да реши дали да продължи да спи, макар да бе наясно, че е крайно време да става, или да отвори очи. Клепачите й бяха натежали, а устните й потрепваха от напористото желание да се разтегнат в широка прозявка.