Излезе от стаята и слезе в ресторанта, но за нейно разочарование Анаид не беше там. Седна на свободна маса, със самотно пластмасово цвете, поставено във ваза без вода, и се изненада, че не вижда богато подредената за закуска „шведска маса" като вчера сутринта. Сервитьорът любезно се приближи с менюто в ръка.
— Сама ли ще вечеря госпожата?
Селене помисли, че се шегува.
— Искате да кажете, ще закусвам.
— В седем часа вечерта?
Селене остана като гръмната. Ако сега някой я убодеше, сигурно нямаше да намери и капчица кръв в нея, толкова бе пребледняла. Значи тази мека светлина е вечерен здрач?
Затова няма никого в ресторанта. Затова леглото на Анаид е оправено. Какво става?
Бързо се изправи, силно притеснена.
— После ще сляза да вечерям със съпруга и с дъщеря си — извини се тя и грабна сакото и чантата си.
Сервитьорът обаче се изкашля малко смутено:
— Струва ми се… ако не се лъжа, те напуснаха хотела снощи.
Дойде й като шамар. Селене се олюля.
— Моля?
— След вечеря платиха сметката и си тръгнаха.
— С колата?
— Предполагам, да.
— Сигурен ли сте, че си взеха багажа?
Сервитьорът се почувства като в небрано лозе. Чуждото нещастие те кара да изпитваш неловкост, а тази клета женица, толкова красива и така несретна, изоставена от съпруга и дъщеря си, предизвика у него искрено съжаление. Дожаля му.
— Най-добре проверете на рецепцията. Аз лично не издавам фактурите за приключване на сметките и не мога да кажа със сигурност.
Всъщност прекрасно знаеше, и то с абсолютна сигурност. Случаят беше дал храна за много одумки и целият хотел приказваше само за това. Заспалата жена, която споделяше една стая с дъщеря си, а не със съпруга си, и скорострелният начин, по който двамата се бяха изнесли, докато тя спеше вероятно под въздействието на силно сънотворно, беше сензацията на деня.
На Селене също й беше ясно. Парчетата от пъзела лека-полека си идваха по местата и се подреждаха, за да оформят картинката на грозната измама. И въпреки това, когато опасенията й се потвърдиха на рецепцията, краката й се подкосиха и тя се почувства толкова засрамена, че дори се изчерви. Не й се беше случвало от детските години. В момента беше убедена, че всички са вперили поглед в нея, сочат я с пръст и й се надсмиват.
Скри се в стаята си и щателно претърси гардероба, чекмеджетата и шкафовете. Анаид си беше взела всичко. Всъщност беше избягала с Гунар.
А скиптърът? Къде е скиптърът? Дали е в Гунар, както подозираше? Или е в ръцете на някоя Одиш? Нямаше как да разбере. Пред Анаид се бе престорила, че темата не я вълнува, но всъщност ужасно се тревожеше. Който държеше скиптъра, щеше да има власт и над Анаид.
Не можеше да се отърве от чувството за вина, задето не беше опазила скиптъра. Беше изключително сериозно провинение, което можеше да доведе до опасни последици. Трябваше да намери дъщеря си, преди да е станало прекалено късно.
В момента, в който приключи с багажа, затвори куфара и се видя в огледалото, сама, с новата си пола и дълбокодеколтираната черна блуза, която си бе облякла, за да се хареса на Гунар, тя се почувства глупава и изоставена. Тогава рухна изведнъж и се хвърли върху неоправеното легло, разтърсвана от ридания, обляна в сълзи.
Всичко правеше не както трябва. Всичко проваляше. Разваляше и осакатяваше всичко, до което се докоснеше. Гунар отново я бе предал и този път й беше отнел единственото и най-скъпо нещо, което й бе останало в живота. Дъщеря й Анаид. Вината си беше нейна. Беше се държала толкова идиотски, че ги бе тласнала един към друг, баща и дъщеря се бяха преоткрили в прегръдката си.
И сега беше сама, по-самотна от всякога.
Можеше да поръча такси от хотела, но предпочете да излъже. Излезе с изкуствена усмивка на лицето, заяви, че случилото се е просто недоразумение и ще минат да я вземат на шосето.
Дали й бяха повярвали, или не, си беше тяхна работа, но тя предпочете да се преструва, отколкото да признае, че е била изоставена. Би означавало публично да се съгласи, че е ненужна, че другите могат да минат и без нея, та дори предпочитат да си гледат своя живот, отколкото да понасят нейната компания.
Отдалечи се, влачейки куфара си и гордо изложила на показ пръстена с изумруда на безименния си пръст. Не се обърна, ревниво пазеше достойнството си, но само до първия ъгъл. Щом сви и се скри от хорските очи, рухна, разпадна се на парченца.
Вече се беше стъмнило. Нямаше никаква представа накъде да поеме. Къде да отиде? Седна върху куфара и захлупи лице в шепи, зарови пръсти в косата си, напълно отчаяна. Беше толкова самотна, чувстваше се толкова объркана…