Неочаквано почувства топъл и грапав език да близва ръката й и познат близък глас я накара да отвори очи, изумена.
— Не се предавай, Селене.
— Деметер! — възкликна тя.
Наистина, майка й Деметер, преобразена като вълчица, беше тук, до нея, и й говореше:
— Анаид се нуждае от теб, не можеш да я изоставиш.
— А какво да направя?
— Потърси я.
Деметер й предаде своята сила и вътрешната си убеденост и това й помогна да се изправи.
— О, мамо, толкова ми липсваш, толкова ми е трудно и тежко.
— Знам, дъще, знам.
— Ако беше тук, щеше да ми е по-леко.
— Сега е твоето време, Селене, моето свърши.
Селене се смая от думите. Тя е права. Безсмислено е да се оплаква и да иска невъзможното. Всичко в живота е трудно. Моментите на благополучие ти се изплъзват между пръстите, изтичат, без да забележиш, и отминават безвъзвратно. Беше изживяла щастливи мигове с Гунар, голямата й любов, с майка си Деметер и най-вече с дъщеря си Анаид. Сега трябва да я намери, където и да се намира. Ще иде накрай света, ако се налага.
Стана, стисна дръжката на куфара и се запъти към шосето с твърдото намерение да спре първата кола, която мине. Вдигна ръка решително, когато съзря фаровете отдалеч, и се обърна към майка си Деметер:
— А сега накъде?
В тъмното не видя да проблясват тесните дръпнати очи на вълчицата. Деметер беше изчезнала. Селене отчаяно потърка пръстена, но той вече не вършеше работа. Разгневена и разочарована, тя го свали от пръста си и го запокити надалеч, за да се отърве от безполезната и ненужна вещ.
Глава седма
Анаид стоеше все така неподвижна до мръкване. Би искала да се срещне очи в очи с натрапника, скрил се в колата, но благоразумието й подсказваше, че е по-добре да изчака завръщането на Гунар.
Слънцето се скри напълно и окончателно, лъчите му престанаха да огряват черните тополи, възцари се абсолютна тъмнина. Чувството за безпомощност и писъкът на кукумявката завладяха мястото, а бодростта в душата на Анаид постепенно угасна като тънка восъчна свещ, отстъпвайки място на страха.
От известно време наблюдаваше как капакът на заключения багажник напираше да се отвори и точно в момента, макар че беше херметически затворен, бавно започна да се повдига. Анаид, цялата напрегната, раздвижи изтръпналите пръсти на дясната си ръка един по един и стисна атамето си. Беше подготвена за всичко. Спомни си съветите на Аурелия, експерт по бойни изкуства, от клана на змията: бистър ум, будни сетива, винаги да предвижда намеренията и да изпреварва действията на противника. Съветът беше много полезен и осигуряваше победата.
При все това, когато забеляза ръка да се подава от тъмното, Анаид забрави всякаква предпазливост и атакува отчаяно. Хвърли се стремително срещу натрапника, необмислено, без план, без да защити левия си фланг, без да разтрои образа си или да помисли как да обърка противника. Беше обладана от ярост и вдигна атамето си, без да забележи малката и беззащитна фигурка на уплашено момиченце, което закри главата си с тънки ръчички.
— Не, Анаид, недей!
Дали защото произнесе името й, и то със съвсем безобиден тон, или понеже вътрешен инстинкт разпръсна мъглата, замъглила съзнанието й, диктуваща неконтролираните й действия и й позволи да се взре по-внимателно, но Анаид задържа ръката си навреме.
Задъхана и с пламтяща ръка, тя освети натрапницата.
— Коя си ти?
Пред изумения й поглед малката се изправи, изскочи от колата, коленичи пред нея и целуна нозете й.
— Обожавам те, Анаид. Вярна и предана твоя последователка съм. Аз съм Дасил.
— Дасил? — промълви Анид, сбърчи нос, като не сваляше атамето си и продължаваше да осветява момичето. — Онази Дасил от имейлите и есемесите?
— Да, Анаид, съм аз. Отдавна те търся. Искам да бъда с теб, да те следвам където и да идеш и да ти служа вярно.
Анаид имаше две възможности — да й повярва или да не й повярва. Заразглежда я внимателно, плъзгайки снопа светлина, излъчван от ръката й, по крехкото тяло на непознатата. Момичето беше много слабо, с къдрави тъмни коси, смугла кожа, удивително пъстри и силно гримирани очи, наплескани с остарял туш за мигли, от онзи, който ти оставя топчета по миглите и гадни петна по лицето. Устните, начервени в яркорозов цвят, прекалено високите токове, които подчертаваха кльощавостта на краката й, и весело бюстие на черни точки допълваха картинката, издаваща лошия вкус на момичето от багажника. Като махнем обаче всички тези карикатурни изстъпления, от друга страна, външността на Дасил излъчваше нещо по детски чисто и невинно. С ангелската си усмивка, с топлите си очи и хитрото си чипо носле, тя беше едва ли не копие на непорочната Дева Мария от източноправославното християнство.