— Тя пък била в трюма на един кораб, и то доста по-дълго.
— Сериозно?
— Пътувала за Венесуела, но излязъл ураган и корабът се изгубил в океана. Едва дълго след това слязла от кораба в САЩ и така се озовала в Ню Йорк.
— Доста оригинално преживяване. Кога се е случило?
— Преди десет години. Оттогава не съм я виждала.
На Анаид стомахът й се сви.
— Майка ти те е изоставила?
— Не, не, сега спестява пари, за да отида да живея с нея. Тя много ме обича, двете страшно си приличаме.
— Да бе, виждам.
— Аз знам добре английски, подготвила съм се за времето, когато ще живея с Атенери и ще работя, като гадая на ръка. Така ще й помагам.
— А защо не те извика по-рано?
Дасил се усмихна.
— Не мога да тръгна, преди да съм се погрижила за избраницата.
Най-сетне Анаид проумя.
— Искаш да изпълниш мисията, за да можеш спокойно да живееш при майка си в Ню Йорк?
— Точно така.
— Затова си тръгнала да ме търсиш.
— Ами след като ти не идваш…
Анаид се трогна. Съдбата сама бе дошла да й почука на вратата, а това означаваше, че рискуваше да отлага сбъдването на предопределеното и слагаше на преден план прищевките си пред изпълнението на дълга си.
Какво пък толкова, всъщност желаеше единствено скиптърът да е у нея и да получи малко любов. Веднага щом си върнеше обичта на Рок, вече бе наясно, че няма да се поколебае да поеме по верния път. И съвсем спонтанно и непринудено се наведе към Дасил и прегърна слабичкото й телце. Усети как в отговор тя я стиска и впива в гърба й ръчицата си, обсипана с пръстени. Външността й бе само маска. Правеше се на голяма жена, умна и духовита, а всъщност беше само едно обикновено крехко тринайсетгодишно момиче. Будна, дръзка, възторжена и чувствителна — това, да. Но също и без майка. Като нея самата сега.
— За мен беше страхотна изненада, Дасил — призна си тя. — Къде ще отседнеш?
— Оставам с теб — твърдо отговори малката.
Анаид отхвърли идеята:
— Не може. Аз съм инкогнито. Никой не трябва да знае, че съм се върнала.
И погледна Гунар. Него също го познаваха. Както сам й беше казал, бе разпитвал за тях в Урт. Баща й изглежда прочете мисълта й.
— Няма да ме видят, Анаид. Аз си тръгвам.
Анаид остана изключително изненадана.
— Къде отиваш?
— На юг. Ако остана с теб, Селене ще се намеси. Трябва да я заблудя и да я държа далеч от теб.
Анаид се натъжи.
— Кога тръгваш?
— Колкото по-рано, толкова по-добре.
Не беше го очаквала. Не можеше да остане сама, без баща и без майка, бягайки същевременно и от Омар, и от Одиш.
— Страх ме е.
— Щом си върнеш скиптъра, няма от какво да се страхуваш.
— Ще бъда съвсем сама! — жално проплака Анаид.
Гунар й намигна.
— Оставям те в добри ръце…
Анаид погледна критично Дасил — една сополанка, която дори не беше посветена.
— Не, не можеш да ми причиниш това — оплака се тя. Гунар изтръска трохите от ризата си и я целуна.
— Ще се върна. Бъди сигурна.
— И сега какво да правя? — простена Анаид.
— Да потърсиш скиптъра например — подсказа й Гунар с незлоблива ирония.
Анаид, която бе изоставила майка си предната вечер, се почувства измамена, също като Селене.
Глава осма
Анаид можеше да тръгне към дъбовата гора едва рано призори на другия ден. Прекара нощта с Дасил у дома, на сигурно място. Вмъкнаха се тайничко, без да вдигат шум, след като я убеди, че Елена и Карен не бива да ги виждат.
Рано сутринта остави приятелката си да спи и пое към пещерата, където беше скрит скиптърът. Колкото повече наближаваше, толкова по-силно усещаше как ръката й започва да я изгаря от нетърпение.
Най-сетне, тръпнеща от неудържимо желание, се гмурна в бездънния мрак на пещерата. Беше я открила като дете, докато играеше на криеница с баба си Деметер. Години наред беше изследвала всяко нейно кътче и сега можеше да мине през всичките й зали и със затворени очи. Знаеше наизуст проходите, отделящи пещерата с езерото от залата със сталактитите. Можеше слепешком да възпроизведе всяка издатина, всяка гънка на варовиковата скала, извивките на галериите, спускащи се дълбоко под земята, и безпогрешно разпознаваше лепкавия мирис на влага, плътното безмълвие, както и изумително красивите им розетъчни тавани, покрити с безброй чудновати форми, изваяни по прищявка на природата. Това беше нейната пещера.
Така беше обаче обсебена от желанието да си върне скиптъра, че не обърна внимание на нито един от знаците, които ясно й подсказваха, че става нещо странно и нещо не е наред. Не забеляза човешките следи по пода, не усети острия мирис във въздуха, просмукал „залата на призраците", кръстена от нея така заради фантасмагоричните сталагмити, издигащи се от пода като млечнобели стражи; не съзря, когато връхлетя като вихър в пещерата с езерото, сянката, която се плъзна измежду диплите на каменните завеси и се скри в теснината зад една колона. Причина за всичко бе вълнението й. Цялата трепереше, зъбите й тракаха, дланите й се потяха, а сърцето й биеше толкова силно, все едно щеше да изхвръкне. Изгаряше от желание да вземе в ръцете си скиптъра. Къде ли беше? Чувстваше го с цялото си същество, усещаше, че е съвсем наблизо. Губеше контрол над себе си. Очите на Анаид трескаво зашариха и следвайки интуицията и образите от виденията си, бързо се ориентира и се насочи право към кухината, където предчувстваше, че е скрит скиптърът. И наистина беше там! В мига, в който го зърна, останалият свят загуби всякакво значение за нея, тя насочи поглед и съсредоточи цялото си внимание върху бленувания предмет, към обекта на стремленията си. Разтвори длан, вълнението й се засили, желанието й се надигна неудържимо и я зареди с вътрешно напрежение, подобно на порив за мощна кихавица, напираща да изригне.