Рок беше в час, седнал на чина си, облян в пот и неспокоен, като въртеше на химикалката си една къдрица отново и отново, в някакъв побъркващо повтарящ се тик. Пред него имаше празен бял лист и фотокопие с четири задачи по математика. Беше на изпит и очевидно много бе закъсал. Анаид изпита съчувствие към Рок.
— Мога ли да му помогна?
— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я Кристине.
— Не искам да го скъсат.
— Тогава действай, направи го!
— Какво да направя?
Кристине я хвана за ръцете.
— Повтаряй след мен: Етпордет, ле, нумис.
Магията на Кристине не беше като тези на Омар. Не беше от заклинанията, които използваха жените Омар, и имаше защо.
— Етпордет, ле, нумис — вяло прошепна Анаид.
И Рок, като в някаква абсурдна последователност от кадри, започна да пише с невероятна скорост, отчаяно, сякаш животът му зависеше от това, а ръцете му действаха на бързи обороти. До него съучениците му се побутваха с лакти и се смееха. Имаше вид на побъркан, беше съвсем обезумял и дори сам не разбираше какво става. Накрая спря, облещил очи, със схваната ръка и с недоумение, изписано на лицето. За по-малко от минута без грешка беше решил и четирите задачи. Или поне беше изписал куп числа, които най-вероятно бяха решенията на тези иначе абсолютно непонятни за него задачи.
На Анаид й се прииска да му каже, че това е тя, че благодарение на нея е успял да си вземе изпита, но точно в момента ръката на едно момиче, досега останало незабелязано, се плъзна бавно по панталона на Рок и се изкачи до чина, за да поеме бележката, която й подаваше.
Лицето на Анаид се изкриви от яд. Беше Марион, която се пъхаше където не й е работа, заставаше между нея и Рок и отмъкваше драгоценното решение на задачите, което тя беше подарила на Рок. Погледна Кристине и без думи й даде да разбере, че ревнува и иска да си отмъсти.
Кристине разбра мълчаливото й послание. Хвана я пак за ръката и я накара да повтаря след нея ново заклинание.
— Асат, сенерт ателиоминт.
И Анаид повтори този път силно и на висок глас:
— Асат, сенерт ателиоминт.
Внезапно бележката пламна и Марион, ужасена, нададе вик и я изпусна върху панталона на Рок, който на свой ред скочи, хвърли запалената хартия на пода и я стъпка с крака. Настана страшна олелия и преподавателят се приближи, свъсил вежди начумерено. Беше Илде, най-строгият даскал в училището. При него нямаше тинтири-минтири, никакви номера не му минаваха. Погледна Рок, после Марион, прецени ситуацията, взе бележката и я прочете внимателно.
— Отличен пищов.
Насочи показалец към Рок, а после и към Марион:
— Вие двамата, марш навън. Скъсани сте.
Анаид не искаше да гледа повече. Току-що бе зърнала Рок покровителствено да слага ръка на рамото на Марион, която се затресе в ридания. Не искаше да гледа как я утешава, нито как двамата се превръщаха в съюзници и жертви на един и същи палач. Нещастието силно обединява. Знаеше го. И много се ядоса, понеже именно тя бе спомогнала връзката им да се затвърди и Марион и Рок да станат по-близки.
— Не искам да гледам! — изкрещя младата магьосница.
Езерото мигом си възвърна предишния вид, а Анаид хукна презглава към залата със сталактитите при скиптъра си.
Видимо разстроена, Кристине вървеше след нея и я утешаваше:
— Горкичката, не заслужаваш да преживееш подобно разочарование.
Животът й беше пълна гадост, но нежните ръце на баба й изтриха сълзите й — сълзиците, които се бяха изплъзнали неканени и нежелани от очите й.
— Хайде, стига! Всичко ще се оправи.
— Как?
— Можеш. Имаш силата за това.
— Напротив, нямам никаква сила — възрази жално Анаид, изпаднала в безнадеждно черногледство.
— Нима? А скиптърът? — посочи й го Кристине.
Анаид се загледа в него замислена.
— Скиптърът не служи за задоволяване на лични желания.
— И кой ти го втълпи?
— Майка ми.
Кристине се усмихна.
— Майка ти греши. Сбърка и като даде билето на Рок, за да те забрави.
Вярно беше. Дотолкова вярно, че обсебваше цялото й съзнание и не можеше да мисли за нищо друго.
— Може да ти се стори банално, но избраницата трябва да е щастлива, независимо от всичко. Ако не умее да постигне щастие за самата себе си, не би могла да направи щастливи и другите магьосници, а още по-малко да ги ръководи. И към какво се обръща тя, когато всичко й се струва объркано?
Анаид кимна в знак на съгласие. Несъмнено баба й беше права, а и тя самата бе на същото мнение. Нещо повече, лично беше стигнала до същия извод. Как щеше да се впусне в рискованото начинание, което изискваше пълна себеотдаденост, като единственото й желание беше да удуши Марион?