— Рагар ерпмейс — прошепна тя.
Липата спря атаката си и лека-полека отпусна жестоката прегръдка на клоните, които постепенно се отдръпнаха и си възвърнаха обичайната форма и големина.
Марион плачеше.
— Да се махаме оттук, това дърво е омагьосано.
— Почакай малко.
— Не ме докосвай! Ти също си омагьосан.
— Аз ли?
— Да, ти. Всеки път, като се доближа до теб, става нещо лошо. Върви си.
Анаид кръжеше над тях, трепкайки доволно с крилца, наблюдаваше как Рок се мъчи да убеди Марион, че няма нищо подобно.
— Не говори глупости, беше чиста случайност. Стечение на обстоятелствата.
— Случайност ли?
Рок взе ръката й в своята и я придърпа към себе си.
— Ето, виждаш ли? Няма нищо страшно. Нищо няма да се случи.
И тогава настъпи звездният миг за Анаид. Само с един бърз поглед призова всички листни въшки, листояди и мравки, които пъплеха по клоните на липата, и ги накара да скочат върху Марион. Дъжд от гнусни бръмбъзлъци се изсипаха върху косата й, върху тялото и по дрехите й. Писъците й се чуха чак до Истанбул.
— Уф, че гадост! Не се доближавай до мен! Махай се!
Марион светкавично се изнесе от полесражението и остави Рок, онемял от изненада, загледан глупаво в короната на липата, недоумяващ как и защо беше преживял странните събития за толкова кратък период. Изпитът, пожарът, дървото удушвач, а сега и нашествието от насекоми.
Анаид се почувства удовлетворена, желанията й се бяха изпълнили. Вече можеше да се върне в тялото си.
И ето че си възвърна нормалния вид. Беше отново момиче, седнало в пещера, дълбоко под земята, което си размени съучастнически поглед с жената до себе си — тази толкова прекрасна изумителна жена, която я беше научила само за няколко минути как да прави така, че желанията й да стават реалност. Беше силно изкушаващо и много, ама наистина много забавно.
— Благодаря ти, бабо.
— Няма защо, за мен беше удоволствие. И това е само началото.
— И други неща ли мога да правя?
— Разбира се, миличка.
— Мога ли да накарам Рок да се влюби лудо в мен?
— Лесна работа, това дори жените Омар го могат.
— Но не го правят.
— Не всички. Някои го правят, майка ти например.
Вярно беше. Селене си беше позволила да даде на Гунар любовно биле, нещо, на което се бе научила като малка от братовчедка си Лето.
— Ще ми помогнеш ли?
— Естествено! И ще те закрилям.
Анаид се притисна в обятията й. Баба й, а и Дасил. Не беше толкова самотна, колкото си мислеше.
— Би било чудесно да живеехме заедно, с татко и с теб.
Кристине я успокои:
— Гунар трябва да отвлече вниманието на Селене. Ще бъде като примамка. После ще се върне при теб. Той те обича.
Баба й беше права, някой трябваше да се заеме с това да оставя фалшиви следи, за да заблуди всеки, който иска да открие къде е. Не можеше да рискува и да допусне Селене да се появи в Урт и да осуети плановете й.
— А Дасил? Какво ще правим с нея?
Кристине Олав се усмихна.
— Случихме много с това момиче. Точно тя ни трябваше.
— Мислиш ли?
— Обожава те, ще изпълни всяко твое нареждане, ще се престори или преобрази на каквото ти поискаш.
— И какво ще й поискам?
Кристине се усмихна загадъчно.
— Тя ще ти бъде съюзник и другар в реалния свят. Никой не трябва да разбере, че си в Урт. Ако Елена или Карен научат, жените Омар ще се намесят. Дасил ще бъде твоето второ „аз".
Анаид почувства как камък й пада от сърцето. Истина беше. Баба й мислеше за всичко и за двете, предвиждаше всичко и все пускаше в действие по някой хитро скроен план. Като истински фокусник, който вади от цилиндъра всевъзможни чудеса.
— Да хапнем, а? Какво ще кажете?
— Гладна ли си?
— И още как! Бих могла да излапам цяла лангуста.
Беше просто израз, фразеологизъм, нещо което изрече, без да се замисля. Но в момента, в който в ръцете й се появи един омар, остана като гръмната.
— Хайде, яж, какво се кумиш, нали беше много гладна?
— Да, но… — опита се да възрази Анаид.
Тя обаче нямаше нищо против приятното ухание на омара, нито против бялото му месо, крехко и вкусно, парченце от което опита, разчупвайки черупката.
— Ммммм, много вкусно! — промърмори, примижала от удоволствие.
В момента съжаляваше само, че няма подръка салфетка и резен лимон.
— Кажи го, формулирай го ясно — поощряваше я Кристине.
— Кое да формулирам?
— Желанието си, Анаид, всяко твое желание е изпълнимо.
— Дори ако е съвсем егоистично?