Селене продължи да му подава една по една банкнотите, като ги вдигаше срещу светлината и ги оглеждаше, сякаш проверяваше да не са фалшиви. От дни обикаляше по бензиностанциите, докато най-после бе попаднала където трябва.
— Някакъв проблем ли ви създаде? — попита нехайно, все едно изобщо не я интересуваше.
На бензинджията малко му трябваше да си развърже езика.
— Вдигна голям скандал, твърдеше, че машините са пренастроени и таблото не отчита вярното количество. Заинати се, че го лъжем и му искаме повече от дължимото.
Селене се изненада. Служителят, нисък, с къси дебели крачета, бръщолевеше:
— И ме накара да му сваля от цената. Голям фукльо беше този швед.
Гунар — фукльо? Твърде силно казано. Обикновено беше тактичен и благоразумен човек.
— А момичето?
— Какво момиче?
— Ами това, дето пътува с него.
— Не, нямаше никого с него…
— Сигурен ли сте?
Човечецът се почеса по плешивата си, лъснала от пот глава.
— Ами всъщност на задната седалка имаше някакви пакети, покрити с одеяло. Даже ми хрумна — гледай само колко ми е акълът, че се занимава с нелегална търговия с компютри.
Служителят от бензиностанцията определено имаше доста странни схващания за клиентите. Класифицираше ги на категории, по стил.
— Имаше вид на компютърен специалист. А те, компютърджиите, са странни птици.
Селене нетърпеливо го прекъсна:
— Колко беше часът, когато мина?
Внезапно оня стана подозрителен.
— А вие какво току ме подпитвате?
Селене можеше да измисли някоя плитка лъжа, като например, че са се ударили и той е избягал или че й дължи пари, но имаше нужда да сподели с някого истинското си положение.
— Отвлече дъщеря ми.
Мъжът, който имаше готов отговор за всичко, този път онемя.
— Ама че работа. Здравата сте закъсали.
Селене се видя принудена да смекчи нещата:
— Той й е баща, тя никога не го беше виждала, а я убеди да избяга с него. Момичето е непълнолетно и на всяка цена трябва да го намеря.
— Съобщихте ли на полицията?
Селене поклати глава.
— Нямам такова намерение. Полицията само усложнява нещата. Момичето би могло да каже, че е с него по собствена воля.
— Да, госпожо, спомням си го. Беше много префърцунен, един такъв важен-важен, от онези, дето изглеждат едно, а всъщност са съвсем друго.
— В колко часа тръгна? — не спираше с въпросите Селене, надявайки се да го е трогнала и да е откровен с нея, без да увърта и премълчава.
И наистина, беше го спечелила на своя страна. Добрият човечец си погледна часовника и пресметна наум.
— Трябва да е било преди около три часа. Ама и вие сте си родена с късмет.
— Защо?
— Защото ще мога да съм ви полезен. Спомена, че бърза и до утре сутринта трябва да бъде в Алхесирас, за да хване ферибота за Мароко. С това, което зареди, ще му стигне за около четиристотин километра, но вече се мръква. Трябва да е спрял някъде да вечеря и да преспи.
— Много благодаря — промълви Селене и му подаде една банкнота в повече, която мъжът не прие.
— Горе главата, госпожо, и не се тревожете. Момичетата са си на майките, каквото и да приказват хората. Рано или късно ще се върне при вас.
Селене се почувства значително по-добре. Простичките и искрени думи я ободриха. Съпричастието на служителя от бензиностанцията й вдъхна сили да продължи напред, да навърти километри и да съкрати дистанцията с Гунар.
Седна отново зад волана, сложи си колана, а ръцете й вече не трепереха, когато превключи от първа на втора скорост, а после от втора на трета, демонстрирайки добрите си рефлекси. Би й се искало и живота си да управлява така — без много да се замисля, като на автопилот, но, за съжаление, вече не беше възможно.
Единствената й дъщеря Анаид, избраницата, беше избягала с Гунар, и то във възможно най-неподходящия момент, точно когато се нуждаеше от нейната помощ, за да надвие жените Одиш. Как ще поеме по Пътя на Ом? Как ще открие скиптъра? Как ще се бори срещу Баалат?
Боеше се, че е стигнала до повратната точка, от която няма връщане назад. Човек не може да се върне там, откъдето е тръгнал. Където и да иде, след пътуването си с Гунар Анаид никога повече няма да е момичето, което тя познаваше.
Дали пророчеството на Оди ще се сбъдне? Дали ще се поддаде на властта на скиптъра? Дали вече не е тръгнала по опасния път? Непрестанно я измъчваха въпроси. Опитваше се да не мисли за най-лошото. А проклятието на Оди? Никога не беше говорила на Анаид за него. Дали от суеверие или от страх, но беше избягвала темата и дори не бе й го намеквала. Беше предполагала, че винаги ще е до нея, за да я предупреди и да я посъветва, когато трябва.