Ами ако грешеше? Ако задължението й на майка и на настойник беше да я научи да не се поддава на изкушенията, които могат да я тласнат към грешките и да я застигне проклятието? Правилно ли беше постъпила? Или беше сбъркала? Не беше ли действала твърде неблагоразумно?
Вече беше наясно, че животът не е прав гладък път, по който всичко може да се предвиди. Беше разбрала, че е неравен, криволичещ, изпълнен с опасности, по него няма как да включиш директно на пета скорост, да натиснеш педала на газта и да си караш спокойно, без да ти пука. В този момент животът й беше невероятно напрегнат, след всеки завой я дебнеше пропаст.
Чувстваше се объркана и уплашена.
Години наред бе живяла в летаргия, подобна на рутинното действие да караш по широка магистрала, по която не минават коли. Всеки ден приличаше на предходния и нищо не нарушаваше бавния ход на времето в студените Пиренеи, където гледаше дъщеря си как расте, наслаждаваше се на обсипаното със звезди небе, отдаваше се на любимото си занимание да рисува комикси и се чувстваше приятно защитена от безусловната обич на приятелките си и от желязната воля на майка си Деметер.
Бе грубо изтръгната от състоянието на блажено спокойствие след убийството на Деметер от ръцете на жените Одиш и трябваше да превъзмогне болката от неочакваната загуба. Никога не бе мислила, че осиротяването на трийсетгодишна възраст може да бъде толкова жесток удар, и се почувства безпомощна и объркана без гласа и очите на майка си. Бе принудена да чертае сама своя стратегия, без да се доверява на никого, без правото да си позволи и най-малката проява на слабост, без да се осланя на съпричастието и помощта на никое друго живо същество. Трябваше да си измисли своя роля в живота и иска или не, да я изиграе. Трябваше да мами, да лъже и дори да стане враг на приятелите си. Беше сама във всичко и за всичко, принудена да разчита единствено на себе си, готова да стигне до края. И абсолютната самота, и пълната обреченост в крайна сметка я калиха. Характерът й стана железен, израсна силна, непоклатима.
Трябваше да признае, че след дългата безмилостна борба, в която доброволно избра да послужи като примамка за Одишките, за да отвлече вниманието им от Анаид и да я предпази, силите й се бяха изчерпали напълно. Стигна дотам да поиска сама да се погуби, слизайки в света на мрака, за да не страда повече. При все това Анаид я спаси от остракизма[13] и я принуди да се върне отново към реалността.
И така постепенно си бе възвърнала любовта към живота, която у нея беше много силна, дори на моменти прекалено. Пак се изпълни с надежди и въжделения и се отдаде на дъщеря си с цялото си същество, с присъщия си плам, както обикновено поривисто и възторжено и, също както винаги — забравила за всяка предпазливост.
Беше се хвърлила в играта открито и дръзко, решена да изиграе възможно най-добре картите си. Заложи всичко — силите, ентусиазма и цялата си жар, на картата на Анаид. До деня, в който Гунар не седна на масата, извади своя туз и отмъкна дъщеря й най-безцеремонно.
Бягството на Анаид бе извънредно тежък удар за нея.
По-тежък от загубата на майка й.
Деметер беше нейна опора, докато Анаид — смисълът на живота й. Единственото, за което си струваше всяка сутрин да става през последните петнайсет години. Заради нея се скри в Урт. Заради нея се помири с майка си. Заради нея избра свободна професия, без ангажименти, без обвързване. Заради нея се отказа от любовта. Заради нея се върна в племето и в клана. Заради нея си боядисваше косата и й смени цвета, за да заблуди жените Одиш и да я объркат с избраницата, и най-накрая пак заради нея бе готова да отдаде живота си, ако се наложи.
А сега Анаид я бе изоставила, без да осъзнава, че изхвърля зад борда петнайсет години на себеотдаване, на надежди, на неразцъфнали блянове и неосъществени очаквания. Анаид беше попарила мечтите й и я бе хвърлила в хаоса на несигурността и неизвестното.
Дали и другите майки изпитваха същото, когато децата им ги напуснат, за да заживеят свой живот? Вероятно всички майки имат същото основание като нея да очакват децата да са им вечно признателни. Животът на една майка обикновено се свежда до горчивия залък, до безсънните нощи и доброволния отказ да си позволи някое дребно развлечение.
Селене стисна зъби и си прехапа устните до кръв.
Едно нещо не можеше да й прости. Анаид беше избягала с човека, от когото я бе пазила цял живот — Гунар. Беше се забил в съзнанието и в сърцето й от дълго време. Той все още бе там, беше неимоверно силен, представителен, интелигентен, все така привлекателен, очарователно съблазнителен и отново бе събудил заспали и противоречиви чувства. Гунар бе отворил отново някои незаздравели рани и болезнени спомени, и накрая бе подмамил собствената си дъщеря.