Анаид мъчително преглътна.
— Без магия.
Кристине я изгледа от глава до пети.
— Ти самата си чародейка. Използвай това за собствените си цели.
Анаид излезе от пещерата с твърдото решение да използва красотата, интелигентността и силата си. Беше обсипана със скъпоценности, беше заредена от лъчистия поглед на Бялата дама и действаше на познат терен.
И въпреки всичко умираше от страх.
Колкото повече приближаваше до пътя, по който Рок се връщаше у дома всяка вечер, толкова повече желанието й се изпаряваше и увереността й се стопяваше. Решимостта и поривът й постепенно се смениха и отстъпиха място на страховете и на намерението да се откаже. Какво всъщност иска? И накъде се е запътила така решително? Има ли изобщо стратегия?
Мислено си призна, че няма никакъв план за действие, и й се стори нелепо да се появи пред Рок и да му каже: „Ей ме на, виж ме." Понеже, дори да предположи, че Рок наистина я погледне, нима ще падне в краката й? Съществуваше и още един проблем — Елена. Ако научи, че се е върнала, ще се намеси и ще се свърже със Селене.
Докосна сапфира с трепетната надежда, че той ще я озари с мъдростта си, но не посмя и да пипне аметиста от страх твърде бурните й чувства да не объркат разума й.
Пое дълбоко въздух и затвори очи. Съсредоточи се и си пожела да получи просветление. Осенението й дойде като образ. Видя самата себе си, коленичила до реката, да съзерцава Рок и отражението му във водата.
Отвори очи. Ами да! Това е решението.
Трябва да наблюдава отражението на Рок във водата. Така ще разбере какво прави в момента, а това вероятно ще й подскаже начина, по който да се доближи до него.
Скоро стигна до сенчестите места под черните тополи, където реката спокойно завиваше, тук като малка ходеше да лови риба с тръстиковата си пръчка. Седна на брега върху влажната земя, докосна водата с върха на пръстите си и повърхността стана гладка и отразяваща като огледало. Образът на Рок изплува ясен, видим само за нейните очи.
Видя го как запалено играе футбол, ловко финтира ту един, ту друг играч, успешно води топката и яростно протестира срещу рефера, когато свири наказателен удар за противника. После тайничко, съвсем дискретно го гледа, докато си вземаше душ в съблекалнята и се шегуваше със съотборниците. Продължи да го наблюдава и когато се качи на колелото за към къщи, като настървено въртеше педалите. Зяпаше го захласната, забравила за хода на времето, и не се реши да се изправи пред него.
Рок се върна у дома и се качи в стаята си. Анаид предположи, че ще седне да си пише домашните, но не стана така. Той се изтегна на леглото, с ръце под главата и лениво кръстосани крака, зареял отнесен и мътен поглед в неопределена точка в безкрая. Анаид си въобрази, че гледа нея, и въздъхна.
Не можа да се сдържи. Прекалено много го харесваше. Харесваше черните очи и къдравата му коса, големите му ръце, леко космати и загорели от слънцето. Харесваше гърления му глас и потръпвайки, си спомни тона му, сладък като мед, с който се обърна към нея на купона и нежно й зашепна, галейки слуха й. Харесваше топлината, която излъчваше кожата му, и пламенния му поглед, зноен като атмосферата в работилницата на баща му ковача. Би искала да го прегърне и да затанцува с него под звуците на тиха и приятна музика. Харесваха й адамовата му ябълка и белите му едри зъби. Харесваше косата му трапчинка, шеговития му смях, начина, по който гледаше, малко настрани, и най-вече как смело и с насмешка посрещаше опасностите, сякаш са дребна работа. Изпитваше към Рок взривоопасна смесица от чувства, съчетаваща едновременно и нежност, и лудост, на равни дози, която я караше или да го разкъса на парчета, или да го обсипе с целувки.
Загледан в паяжина, провиснала от дървените, проядени от червеи греди на тавана, Рок си засвирука. Анаид потръпна. Песничката й беше позната. Беше я чувала — Клодия я бе изпяла в деня на нейното тържество. Мелодията беше нежна и романтична. Случайно ли си подсвиркваше точно нея?
Рок се държеше така, все едно нищо не е станало, но очите издаваха тъгата му. Анаид го познаваше много добре, достатъчно, за да знае, че всъщност е притеснен и не се побира в кожата си. За него апатията бе непозната, беше несъвместима с природата му. Зад привидното състояние на лениво безразличие се криеше печал, и то труднопоносима. Дали е потиснат от раздялата си с Марион? Това ли е причината? Би дала всичко, за да разбере за какво мисли… Може би не е толкова трудно, може би ако си го постави за цел, ще успее. Концентрира се. Помъчи се да проникне в най-дълбоките и скрити кътчета на мозъка му, започна да се пренася в странния вихър на чуждите чувства и… Внезапно усети нечия ръка да я стиска.