— Аууу! — изкрещя Анаид, стресната.
Рок, на свой ред, скочи и попита безкрайно изненадан:
— Има ли някой тук?
— Дасил! — извика Анаид, като разбра кой я бе уплашил.
Дасил я бе сграбчила за крака.
— Дасил? — объркан попита Рок и се обърна към лампата в стаята си.
Изумена, Анаид разбра, че е установила връзка с Рок и той я чува. Веднага докосна с пръсти водната повърхност и образът му изчезна.
Изправи се и застана лице в лице с Дасил.
— Мога ли да знам какво правиш тук?
— Пазя те! — възкликна Дасил с присъщата си простодушна откровеност.
— Пазиш ме от кого?
— От жените Одиш, от кого друг.
— Нямам нужда от закрила.
— Разбира се, че имаш. Ти си избраницата, никой не знае, че си тук, аз единствена мога да те защитя и точно това правя. Сграбчих те за крака, понеже още малко и щеше да паднеш в реката. Май не го осъзнаваше?
Анаид се увери, че наистина е била силно наведена над водата, защото цялата й фланелка беше мокра.
— А ти откъде цъфна така неочаквано? Какво прави през цялото това време? Къде беше? — притисна я с куп въпроси в старанието си да я хване натясно.
— Стоях на пост пред пещерата.
Анаид остана като гръмната.
— Пред… пред моята пещера? Знаела си къде съм?
Дасил кимна:
— Разбира се, нали те проследих.
Анаид не можеше да си представи какво търпение е трябвало да прояви Дасил, та да стои там, стаена в дъбовата гора, и да чака избраницата да се появи от пещерата.
А и каква воля и такт. Защо не бе влязла да я потърси?
— И защо не влезе?
Дасил бе преминала през много сурово обучение.
— Пещерите са свещени места, те са пространства за размисъл, за просветление, където човек търси собственото си „аз". Ти като избраница имаш правото да намериш пътя си чрез пост и медитация.
Анаид се чудеше дали да плаче, или да се смее. Пост и медитация? Дасил бе заучила уроците си на Омар буквално, но реалността не беше такава, каквато си я представяше. При всички случаи търпението й наистина заслужаваше възхищение.
— И не се ли умори да ме чакаш?
— Това ми е работата — да чакам. Непосветените девойки от клана акса, които чакат избраницата от хиляда и петстотин години, не са имали моя късмет. Аз съм единствената, която имах шанса да те дочакам.
Не можеше повече да й се сърди. Ядът й премина. Дасил я трогваше и я обезоръжаваше. Беше се опитала да забрави за нея, но сега, когато малката бе пред очите й, присъствието й напомняше, че се е провалила в мисията си на избраница.
Анаид се изправи и изтупа клечките от дрехите си.
— Хайде да вървим.
— Къде?
— Някъде, където ще можеш да се наспиш, да хапнеш нещо и да си починеш.
Отговорът на Дасил я обърка точно толкова, колкото и смиреното й покорство:
— Благодаря, но аз живея в твоята къща, забрави ли? Ти самата ми разреши и ме остави там, нали така? Денем ще те пазя, вечер ще имам топла храна, а нощем — покрив над главата си.
— Могат да те видят — предупреди я Анаид.
Дасил възрази:
— Никой няма да разбере. Дори не паля лампите.
— А как готвиш?
— Не готвя.
— Не ядеш ли?
Дасил се огледа, първо на едната, после на другата страна.
— Правя магия.
Анаид бе готова да й се накара, но размисли и се въздържа. Непослушанието на едно момиче Омар беше твърде смешно и незначително прегрешение предвид това, че самата тя, избраницата, бе избягала от майка си и постоянно престъпваше законите на Омар. Със скиптъра в ръка и с готовите заучени заклинания имаше всичко, за което си мечтаеше. Освен Рок, разбира се. Но това само отлагаше изпълнението на задълженията й.
Анаид изпита завист. Дасил спеше в леглото й, заобиколена от старите й играчки, можеше да прокарва нежно пръст по гръбчетата на книгите и да вдишва уханието на Селене, което покривката на леглото й още излъчваше. Колко странно й се струваше всичко. Нещата се бяха променили от последния път, когато беше в Урт. Беше напуснала градчето като Омар, закриляна от клана си, а се върна като изгнаница. Защо трябваше да се крие от магьосниците от общността, от жените, които я отгледаха, които я глезеха, които я бяха научили да чете, да ходи добре изправена, да има дръзки мечти, насън и наяве. Елена и Карен й бяха близки като роднини. Вечно се появяваха на рождените й дни с подаръци, бяха я хвалили за добрите й оценки, бяха стояли до нея, когато боледуваше, заедно бяха посрещали слънцестоенето и бяха оплаквали мъртъвците. А сега се криеше от тези жени, направили толкова много за нея.