— Значи вече си готова?
— Готова за какво?
— Да си върнеш любовта на Рок, а после да дойдеш с мен в Чинет и да влезеш в кратера.
Всеки път, щом някой й напомняше за тежката й задача в света на мъртвите, я завладяваше неописуем страх.
— Не е лесна работа да накараш някой да се влюби в теб — отвърна Анаид леко отвлечено и с известна неувереност.
— Да, но ти си избраницата.
— И какво?
— Ами избраницата може да има всичко, което поиска. Не е коя да е Омар.
Анаид се заслуша в думите й. Нещо й подсказваше, че Дасил изрича истини, твърде неясни за нея.
— Добре, добре, но се налага да си измисля стратегия.
— Аз държа всичко под контрол.
— Кое по-точно?
— Знам цялата му дневна програма, къде отива, с кого излиза. Вече не ходи с Марион.
Анаид се почувства неудобно. Ето че тази непосветена сополанка я учеше как да свали момчето, което си бе харесала. Но все пак беше права.
— Ще ми помогнеш ли?
Очите на Дасил грейнаха, а на устните й засия усмивка. Беше наистина много хубава, когато се изпълнеше с възторг.
— Разбира се, че ще ти помогна! Иска ли питане.
Анаид осъзна, че Дасил не е случайна. Тя беше двигателят, движещата сила, която й позволяваше да върви напред и да следва пътя си. Трябваше само да я зарежда с гориво. Дасил беше нейната съвест, нейната памет и чувството й за вина.
— Чакай ме утре тук, в три часа. Почини си, няма нужда да пазиш пред пещерата. Мога сама да се погрижа за себе си.
Дасил обаче отново я изненада:
— Много внимавай. Изпили са кръвта на бебе Омар, близо до долината.
— Откъде знаеш? — стресна се Анаид, с ужас в очите.
— Чух Елена да говори за това.
Било то поради трагичната новина, която научи от Дасил, или поради тежката сянка, която хвърляха на свечеряване тополите, от ромона на водата или от силната миризма на току-що опечен хляб, който довя вятърът от Урт, но в момента мъка налегна Анаид и стисна гърлото й. Изпитваше тъга по неотдавнашното си детство, по майчините целувки, по здравите ръце на баба си Деметер, по Елена, Карен и всички Омар. Всички зависеха от нея и от нейното безстрашие. Не пожела да погали тюркоазената си гривна, за да изличи миналото. Миналото й вдъхваше сили, даваше й смисъл на живота, на мисията й. Страданието й вливаше сили и енергия. В момента бе готова едва ли не да свали гривната и да я запокити надалеч. Какво би останало от нея без детството и без спомените й? Тя беше Анаид, една неразривна цялост, не можеше с лека ръка да изтрие произхода си, да задраска с един замах корените си и да се отрече от клана си, от семейството си и от чувствата си. Можеше обаче да си признае грешките и да види заблуждението си. Жените Омар продължаваха да умират и тя нямаше право да проявява повече безотговорно отношение към задълженията си. Беше взела решение. Не биваше повече да отлага.
Върна се в пещерата и съвсем честно си призна пред Кристине, че се предава.
— Не мога.
Кристине не се ядоса, прояви разбиране:
— Опитай още веднъж.
Анаид обаче вече беше решила.
— Приготви ми омайно биле. Ще ми трябва.
Кристине, обикновено толерантна и снизходителна, този път сви устни неодобрително:
— Опасно е.
— Защо?
Кристине започна да дава признаци на изнервеност.
— Има едно пророчество… Не знам дали ти е известно.
Бялата дама млъкна, очакваше реакция от Анаид, но тя нямаше представа за какво й говори.
— Чувала ли си стиховете на Ева Лус?
Анаид кимна утвърдително.
— Горе-долу.
— Изрецитирай ми нещо нейно.
Анаид се напрегна да си спомни част от всичко, което й бяха преподавали, и изрови от паметта си стиховете на поетесата Ева Лус.
Тя, най-красивата, сама ще преследва смъртта.
Ако подаде омайното биле,
ако отпие от забранената чаша,
ако произнесе заклинание за връщане към живота,
тъжна ще е съдбата на избраницата.
Кристине го разтълкува:
— Ако даде на някого любовно биле, избраницата ще е застрашена от смъртна опасност. Не го прави, изключително рисковано е.
— Но това е просто поезия — възрази Анаид, предварително убедена в правилността на решението си.
Бялата дама тръсна глава в знак на несъгласие и златистите й коси се разлюляха.
— Грешиш. Идеята е подсказана от проклятието на Оди.
Самото споменаване на Оди силно впечатли Анаид.