— Защо ще бъркаш?
— Никога преди не съм го правила.
— Хайде, Дасил, толкова е лесно.
— Лесните работи често са най-трудните. Така твърдеше Ариминда.
Анаид вече губеше търпение. Сляпо се беше доверила на непринудеността и смелостта на Дасил. Хвана я за раменете и я погледна право в очите.
— Помниш ли какво ти обещах? Веднага щом Рок изпие билето и се влюби в мен, отиваме в родината ти, в пещерата на Тейде.
Дасил се усмихна. Толкова силно желаеше това да стане…
— И ще бъдеш само моя гостенка?
Анаид потвърди обещанието си.
— Ще кажа истината. Ще кажа, че ако не беше ти, да проявиш смелостта да дойдеш да ме потърсиш, никога нямаше да знам пътя на избраницата.
Дасил изръкопляска и затанцува като малко момиченце. Скоро онова, за което бе мечтала през цялото си детство, щеше да се сбъдне. Щеше да се погрижи за избраницата, а после да отпътува за Ню Йорк, за да заживее с майка си. Струваше й се невероятно всичко да се превърне в реалност толкова бързо. Момичетата доловиха далечен шум. Беше Рок, приближаваше към тях на колелото си. Дасил пребледня.
— Какво трябваше да му кажа най-напред? Че съм паднала или че ме боли глезенът?
Анаид не сдържа яда си и изръмжа през зъби, преди да се скрие зад дивия чемшир:
— Имаш мозък като на комар, тъпчо.
Рок се появи иззад завоя и Анаид с ужас забеляза как Дасил, с абсолютно оглупяла физиономия, стърчи насред пътя и в недоумение си гледа ръцете, сякаш ги вижда за първи път.
Анаид сподави вика си. Беше я омагьосала. Мозъкът на Дасил бе станал като изчистена дъска, с напълно изтрити спомени, празна от всякаква мисъл, точно като на комар. Помощничката правеше отчаяни опити да си спомни какво прави тук, коя е и какво трябва да стори.
Анаид наблюдаваше сцената, скрита зад чемшира, и усети краката й да се разтреперват, щом зърна как Рок приближава, спира пред слисаната Дасил и слиза от колелото да й помогне.
— Нарани ли се?
Дасил вдигна уплашените си очи и отказа помощта, която й предлагаше Рок.
— Не знам.
— Как така не знаеш?
— Ами просто нищичко не си спомням — призна си Дасил, като си хвана главата с ръце, напълно отчаяна.
Усещаше я като празна тиква.
— Успокой се. Удари ли се?
Дасил сви рамене, изправи се и изтупа праха от панталона си.
— Може и да съм.
— Да те закарам ли до селото?
Дасил се поколеба.
— Ами… не знам.
На Анаид й се прииска да изпъшка. Целият й план отиваше по дяволите. Изпускаше удобния случай, и то по вина на лошия си характер и заради едно глупаво момиче. Напрегната, завнушава на Дасил:
— Ти си Дасил, забрави ли? Спомни си, трябва да му дадеш да пие от отварата.
Рок непринудено я хвана за ръката и й се представи:
— Аз съм Рок, син на Елена. Майка ми те познава, може да ти помогне. Хайде, да вървим.
Точно в този момент Дасил като по чудо си възвърна паметта.
— Ами да, разбира се, ти си Рок, сега се сетих. Чаках те — изпусна се тя.
— Мен ли? — изненада се Рок.
Дасил с присъщото си простодушие на висок глас занарежда изчерпателно и в строга последователност всичко, което само секунди преди това напълно бе забравила:
— Да, теб. Трябваше да ти предложа да пиеш от манерката ми.
И с цялата си невинност на тринайсетгодишно момиче, без никакво чувство за срам или неудобство, извади манерката си и я подаде на Рок.
— Искаш ли една глътка?
На Анаид й се прииска да потъне вдън земя. Как изобщо й бе хрумнало да се довери на момиче като Дасил!
Рок стоеше като истукан.
— Ами… ъъъ… Появяваш се изневиделица на пътя като привидение, казваш ми, че си изгубила паметта си, а после ми заявяваш, че си ме чакала, за да ми предложиш нещо разхладително…
— Да. Точно така.
— Май нямаш нужда от лекар, а от психиатър — отвърна убеден Рок и понечи да се качи на колелото, за да продължи по пътя.
Дасил разбра, че ужасно е сгафила. Стори й се, че вятърът довява шепот до ушите й — бяха думи, долитащи иззад клонака на чемшира, зад който се криеше избраницата:
— Задръж го, не го оставяй да си иде.
Анаид си гризеше ноктите от притеснение и чакаше. За щастие, Дасил послушно изпълни нареждането й и не пусна Рок да си тръгне.
— Чакай, чакай… само една глътчица. Ще е достатъчно.
Рок нищичко не проумяваше.
— Слушай, малката, стига вече си се бъзикала с мен. Аз бях дотук.
И този път натисна педалите, но за кратко. Дасил се вкопчи в ризата му, като лепка.
— Не можеш да си тръгнеш, преди да си опитал от моя сироп!