— Пийни от сиропа и ще си спомниш.
Рок самонадеяно сви устни в подигравателна усмивка и тръгна към нея. Гледаше я втренчено, право в очите. Анаид трепна, но се овладя и невъзмутимо посрещна предизвикателството.
— Какво, ще ме омагьосаш ли? — попита Рок и лукаво й смигна.
Анаид се разсмя от сърце и също му намигна. Гунар я бе научил да реагира бързо.
— Ами да, естествено. Как се сети? До гората сме, а аз съм вещица, която живее в гората, това момиче е дяволски хитро зелено човече, което ми помага да осъществявам плановете и капризите си.
Рок се включи в играта:
— И разхладителното ти, естествено, е омайно биле.
Анаид си помисли, че не трябва да сваля очи от него. Не искаше да пропусне мига, в който погледът му ще грейне под въздействието на питието. С един замах изтръгна от ръцете на Дасил манерката.
— Опитай.
И подаде на Рок напитката.
Направи го съвсем импулсивно. В момента беше забравила за предупреждението на Кристине, за проклятието на Оди и за стиховете на Ева Лус. Останалият свят бе престанал да съществува за нея.
Рок пусна кормилото на колелото.
— Остави на мен — заповяда тя на Дасил, без да я поглежда.
Рок пое манерката от ръцете на Анаид, леко я докосна и Анаид потръпна.
„Ще поднесеш омайното биле…", беше предрекла Оди злокобно. И предсказанието й се сбъдваше.
Дасил обаче схвана опасността и си запуши устата с ръка, за да не извика. Рок отвинти капачката, помириса странната течност с дъх на мента и надигна манерката с дясната си ръка. После жадно отпи и несъзнателно се опря на колелото си. Дасил го придържаше само с една ръка. Залитна назад и падна, а колелото, заедно с Рок се стовариха върху нея. Всичко стана невероятно бързо и Дасил прекалено късно си даде сметка, че няма да може да скочи, за да се скрие в канавката край пътя, както го бе оттренирала предварително, понеже беше затисната от тялото на Рок и заклещена под гумите на проклетото колело.
Анаид изпищя.
Дасил изпищя.
Нито едната, нито другата не успяха да спрат вълшебството и да попречат на Рок, изненадан от падането на Дасил, да погледне към нея, след като току-що бе отпил от отварата.
Дасил се беше свила на кълбо и не смееше да диша. Надяваше се той да не я погледне и нищо да не последва, но вече беше прекалено късно. Неизбежното се бе случило.
Анаид понечи да направи нещо, но беше парализирана от ужас. Най-страшното стана, и то под носа й. Тя вече не съществуваше. Рок имаше очи само за Дасил.
Рок скочи, изправи колелото, измъкна Дасил, вдигна я във въздуха и й се усмихна като оглупял.
— Лека си като перце!
Естествено, Дасил не бе никак тежка, понеже бе само кожа и кости — мършава и без капчица изящество. Но съдейки по глупавото му изражение, Рок очевидно възприемаше посвоему оскъдните й килограми, отъждествявайки ги с лекотата на нещо ефирно и красиво.
Анаид заби нокти в ръката си до кръв. Не, това не може да е истина. Сигурно ще се окаже шега, някаква лоша шега.
Рок пренебрегна всички възражения и сложи Дасил да седне на рамката на колелото.
— Ще те заведа у дома, за да те види майка ми.
Анаид поиска да каже нещо, но беше онемяла от изумление. Идеше й да плаче, да рита, но нямаше никакъв смисъл. Любимият й изобщо не я забелязваше.
Дасил правеше всевъзможни опити да се измъкне:
— Няма нужда, добре съм.
— Да бе, виждам — сряза я Рок.
Дасил осъзна, че го бе погледнала в очите. Те искряха като разпалени въглени.
— Не ме гледай така — отбраняваше се Дасил и си закри лицето в шепи.
— Не те бях забелязал досега. Все едно те виждам за първи път. Как каза, че ти е името?
— Не съм ти го споменавала.
— Сега обаче ще ми го кажеш, и то веднага — настоя Рок с тон на опитен сваляч.
— Дасил — прошепна вяло момичето.
После тайничко погледна Анаид и сви рамене, все едно й се извиняваше.
Рок развълнувано заговори:
— Предопределени сме един за друг. Знаех си! Чух името ти, когато си бях в стаята!
Пред ужасения поглед на Анаид и пълното объркване на Дасил Рок се качи на колелото, намести малката като арестувана между ръцете си и потегли, подсвирквайки си, към Урт, без дори да се обърне за довиждане. Анаид се почувства унизително невидима и разяждана от ревност.
Избраницата на бегом се втурна в пещерата и отчаяно затърси Бялата дама, като я викаше по име. Задушаваше се, не можеше да си поеме дъх. Беше съсипана от мъка и душевното й страдание бе невероятно голямо, чак не можеше да диша.