Гунар си наля малко вино и започна да говори. Гласът му потреперваше и ако вълнението му не бе искрено, то значи изключително добре умееше да се преструва. Разказът му разчувства Анаид.
— Не можете да си представите какво е да живееш хилядолетия… Времето изтича неумолимо. Природната картина, къщите и най-вече хората в крайна сметка изчезват. Всичко се променя, похабява се и постепенно се губи. В началото, в младежките ми години, исках да се слея с мирозданието, да бъда част от него, да се отдам на света, на моя свят, и затова се посветих на дълга, постарах се да впрегна всичките си изключителни способности, цялата си магия за живота и добруването на хората, мъже и жени от моя северен народ. Станах всемогъщ и по моя заповед се строяха каменни къщи, ремонтираха се големи плавателни съдове. По моя повеля корабите излизаха в открито море, за да покоряват нови територии, които по-късно присъединявах към владенията на кралството ми. Когато корабите се връщаха, напращели със стока, натоварени с платове, подправки, семена и скъпоценности, се изпълвах с гордост, като гледах как моите хора им се радват, истински щастливи. Бях Олав, крал на викингите, от фиордите на Норвегия. Командвах военни походи, пишех стихове и имах дързостта да се влюбя в прелестната скандинавка Хелга. Тя почина, а аз гледах как синовете и дъщерите ми остаряват и на свой ред си отиват от земния свят. Бях сломен, уединих се и се оттеглих в една крепост. Там живях затворен в продължение на векове и наблюдавайки през тесните процепи на назъбената крепостна стена, бях свидетел как съсипват и опустошават земите ми, как превръщат поданиците ми във васали и роби на други народи и видях пейзажа и природните картини, които толкова много обичах, сравнени със земята от пожари и войни. Заклех се това никога повече да не се повтори. Зарекох се да не позволя да изстрадам тази мъка никога повече. И оттогава се скитам от едно място на друго, без да се установявам, без да създавам дом и семейство, отдръпнат от света, абсолютно изолиран и безчувствен, без да се привързвам към никого и нищо, просто живеех, водейки безсмислено и празно съществувание. Станах наемник, пътешественик и моряк. Понякога се застоявах за няколко години в далечно затънтено място, научавах език или занаят, хващах се на работа, а после отново тръгвах на път.
Анаид потрепери. Никога не й беше хрумвала мисълта, че човек може доброволно да се обрече да се скита по света, без любов и без родина, като стратегически ход, за да избяга от болката. Може би тези, които смяташе за безчувствени, не бяха нищо друго освен наранени хора. Значи Одиш също са способни на чувства? За нея беше голяма загадка. В края на краищата Гунар беше Одиш само по майчина линия.
— Докато един ден майка ми ме повика да ми съобщи, че трябва да стана баща на избраницата. Това беше моя съдба, моето предопределение. Бях чакал своята участ в продължение на повече от хиляда години. Преместих се в Барселона, като се представих за исландски студент. Преди петнайсет години Барселона беше град на брега на морето, в който можеше да се разхождаш по всяко време на денонощието по „Рамблас", крайбрежния булевард с големите чинари, разположени от двете му страни като цъфнала алея, и претъпкан с пъстро ексцентрично множество. В душните летни нощи можеше да се отдадеш на сладкото опиянение на виното и музиката, и да посрещнеш изгрева, похапвайки чуро[2] с шоколад и съзерцавайки чудноватите кули на Гауди, творение на невероятната фантазия на този смахнат гений. Бе настъпило моето време. Най-сетне бе дошъл часът да изпълня мисията си, за да мога веднъж завинаги да бъда свободен, да намеря спасение на душата си и да разполагам с живота си, както намеря за добре, без да давам отчет на никого.
— И откога знаеш?
— За кое?
— За съдбата си и твоето предопределение.
— Открай време. Кристине ми го повтаряше до втръсване. Единствената причина за моето съществувание бе да стана баща на избраницата. Затова се бях появил на този свят. Никоя друга Одиш няма деца.
Анаид се ужаси. Не само тя бе орисана да поеме на плещите си една толкова труднопоносима съдба. Собствените й родители бяха минали през същото.
— Горкичкият Гунар! — иронично отбеляза Селене. — Жал ми е за теб. Да си принуден да накараш едно чисто и невинно момиче като Мерицел да се влюби в теб и после да я изоставиш бременна. Наистина много тежка задача.
— Знаеш, че не беше така.
— Нима?
— Когато се запознах с теб, се отказах да играя тази роля.
Селене примигна. Смущението й трая само миг. Бързо се съвзе и възрази: