— Не е вярно. Ти продължи връзката си с нея.
Гунар заговори бавно и натъртено:
— Знаеш, че не е истина. Знаеш, че от вечерта, когато те видях за първи път и се целунахме на тревата в университетското градче, а после те изпратих до вас, аз се обвързах с теб. Помниш ли тази вечер?
Селене с мъка преглътна и поклати глава:
— Бегло.
— Какво ти казах онази вечер, Селене?
— Не си спомням.
— Напротив, спомняш си. Аз също помня как ти ми се врече, че ще ме обичаш вечно, каквото и да става.
— Нищо не помня.
Анаид се възмути. Майка й беше разказвала за случилото се с най-малките подробности и дори беше признала пред нея, че е дала на Гунар да изпие омайно биле.
— Спечелила е сърцето ти с помощта на една от магиите на Омар!
— Не беше необходимо. Аз вече бях решил… — възрази Гунар, без да откъсва очи от сведените клепки на Селене.
— Ти продължи връзката си с Мерицел…
— Ти така пожела.
— Да, но после…
— После реших да бъда честен и повярвах, че Мерицел наистина е бременна.
Селене скочи, изправи се в целия си ръст и размаха обвинително пръст към Гунар:
— Няма значение. Ти ме предаде, заведе ме при майка си, за да й дадеш Анаид. Щеше да ме изоставиш. Никога няма да ти го простя. Никога!
Задушавана от внезапно желание да се разплаче, изскочи стремително от караваната. Под краката й всичко се разтресе. Селене беше изхвърчала като ураган и трябваше да минат няколко секунди, преди вещите и нервите да си дойдат по местата.
Анаид се почувства задължена да я защити, сякаш тази жена й беше дъщеря, а не майка:
— Не й се сърди, тя си е такава.
Гунар избухна в смях.
— Много добре знам. Познавам я по-добре от теб и по-дълго.
— И реши да се откажеш от безсмъртието заради мама?
— Повече или по-малко.
— Обясни ми.
Анаид погледна разсеяно през прозореца. Навън се виждаше угриженият силует на Селене, неспособна да изслуша версия, различна от нейната представа за изживяното. Беше си я повтаряла толкова пъти, така се бе вживяла в собствената си история, че в крайна сметка я бе издигнала в мит и фанатично бе повярвала, че е била жертва.
В замяна на това Гунар й изглеждаше по-смирен, може би понеже беше готов да признае грешките си.
— Вече знаеш как започна всичко. Мерицел беше определена от пророчеството да стане майка на избраницата и аз бях с нея, когато се запознах със Селене на един карнавал. Беше любов от пръв поглед, която можех да отхвърля. Но не исках да го направя. Бях срещнал жената, която бях чакал цяло хилядолетие. Проумях го съвсем ясно и затова се спречках с майка си. Не исках да продължавам връзката си с Мерицел, нито да следвам съдбата си.
Анаид кимна разбиращо.
— За беда обаче, както знаеш, на Мерицел й бе съдено да умре и Селене се оказа главната заподозряна за смъртта й. Наложи се да бягаме. Поехме на Север, смятахме, че там ще намерим сигурност, но грешах. Колкото повече приближавахме земите, управлявани от майка ми, толкова по-силно се усещаше могъществото й и толкова по-слаб се чувствах аз, за да й се противопоставя. Понеже имаше нещо, което Селене не знаеше, а то е, че по време на пътуването се бях отказал от безсмъртието и от свръхестествените си способности.
— Кога? — попита Анаид.
— В деня на слънцестоенето, на Домен. Там, на върха на прокълнатата от жените Омар планина, използвах за последен път магията и се заклех пред душите на мъртвите да бъда просто обикновен смъртен. Когато се спуснахме надолу и стигнахме подножието, вече бях човек от кръв и плът. Разбира се, майка ми Кристине не ми го прости и започна да ми досажда, като настояваше да се явя пред нея и да й дам обяснение за взетото решение. Разбрах, че Селене е бременна, и тя пожела да ме придружи в пътуването ми на Север. Тогава всичко се обърка и усложни. По онова време нямах представа, че ти, моята дъщеря, ще се окажеш избраницата. Вече бях забравил каква съдба ми е предречена, убеден, че всичко вече е минало. Отново грешах.
Анаид изпита съчувствие към баща си — човекът, когото досега не бе познавала и който бе изстрадал многобройните си грешки.
— Единственото, което исках, е да съм смъртен и да остарея заедно със Селене. Щяхме да отгледаме заедно децата си и нямаше да ги видя как умират. Да си смъртен обаче си има и своите лоши страни — отчаян разбрах, че не мога да защитавам майка ти от нападките на Баалат, и проумях, че ако загина по пътя до Севера, Селене също щеше да умре, понеже беше неспособна да оцелее сама. Искаше ми се да можех да отделя нещата — от една страна, да е животът ми, семейството и обичта, която сгряваше сърцето ми, а от друга — миналото и че съм бил Одиш. Всичко обаче бе взаимосвързано, а и Селене упорито настояваше да пътува с мен. Честно казано, нямах куража да я оставя сама и бременна в Исландия, подложена на атаките на Баалат. Помъчих се да я поверя на жените Омар от клана на кобилата, но тя не пожела и не ми оставаше нищо друго, освен да помоля за закрила Бялата дама, баба ти Кристине. Разбираш ли, дъще? Ако не беше тя да я защитава от Баалат, ти нямаше да съществуваш. Аз обаче й поставих своите условия, а те бяха никога да не те дам на Кристине.