— А защо обърка Селене и я накара да повярва, че ти е пленница? — упрекна го Анаид.
— Благодарение на теб и силата, която вливаше във вените й от утробата, Селене можеше да разговаря с духовете и когато разбра на кого съм син, се отдръпна от мен и ме обяви за свой враг. Забелязах как се затваря в себе си и издига защитна стена между нас. Не ми оставаше нищо друго, освен да я наблюдавам и да се мъча да предотвратя действията й. Тя го изтълкува погрешно като заплаха и избяга от мен. Намерението ми беше да ви защитя и да ви върна в цивилизования свят, за да бъдем семейство.
— А мечката? Щом като вече не си бил Одиш и Кристине вече не ти е заповядвала, защо се уплаши от нея? С какво предизвика твоята омраза? — настояваше Анаид.
— С мечката бяхме стари врагове. Години преди това бяхме водили жестока битка. Реших, че търси мен и иска да ми отмъсти чрез близките ми.
Анаид му повярва без никакво колебание. Думите му й прозвучаха искрени, обясненията му бяха логични и всичко се връзваше.
— Какво направи, когато помисли, че сме умрели?
— Убих мечката. Бях заслепен от ярост и когато се възстанових от раните си, се впуснах да я преследвам. Вече бях загубил магическите си способности и за първи път се сблъсках с много трудности. След гонитбата раните ми се инфектираха и прекарах, борейки се, цели седмици между живота и смъртта.
— Нито за миг ли не ти мина мисълта, че може да сме живи?
— Беше невъзможно. Абсурд.
Анаид осъзна какво уважение заслужава майка й и колко смела е била по онова време, едва осемнайсетгодишна девойка да я роди сама насред ледовете, хранейки се със суров дроб от тюлен и прекосила степите само с една мечка и с едно куче.
— Оцеляхме благодарение на Селене и на нейното безстрашие.
— И благодарение на магическата мощ на жените Омар. Без закрилата на мечката майка и без чародейството на духа Арук двете с майка ти щяхте да сте мъртви. Студът, гладът и хищниците щяха да ви довършат. Познавам много добре Арктика. На никого не прощава.
— А Кристине? Тя не ти ли каза, че сме живи?
Гунар поклати глава с горчивина.
— Не исках да знам повече за нея. След като убих мечката, се записах на служба при един търговец в пристанището Готаб и цели четиринайсет години се скитах с кораби по морета и океани. Плавах и остарявах. Усещането бе прекрасно, макар и тъжно. Единствената ми утеха беше, че мъката ми няма да трае вечно и ще свърши заедно със смъртта ми.
— А как разбра къде се намираме? — поиска да узнае Анаид.
— Майка ми Кристине се пробуди от дългия си летаргичен сън в деня, когато почина Деметер. Заклинанието на баба ти Омар, която беше омагьосала баба ти Одиш, се развали заедно с последното й дихание. Кристине се върна към живот, потърси те и те намери. Беше единствената Одиш, която знаеше истината за това коя си. Останалите бяха заблудени от огненочервената коса на Селене и от измамната й игра.
— А ти?
— В началото отказвах да отговарям на обажданията на майка ми, но после, нали я знаеш каква е, беше толкова упорита и настоятелна, че изпрати известие чак до кораба, на който пътувах. Една чайка долетя и остави до койката ми кичур червени косички. Бяха бебешки, с тънък и мек косъм. Разбрах, че дъщеря ми е жива, и при първа възможност на следващото пристанище слязох от кораба. Беше на един Индонезийски остров. Доста време ми бе необходимо да стигна до Урт, а когато пристигнах, за съжаление, вече беше късно. Със Селене бяхте изчезнали.
— Бил си в Урт?
— Да, бях.
Анаид притисна с ръка гърдите си. Баща й е бил в Урт! Как й се искаше Селене да бе чула тази история! И точно в този момент, сякаш в отговор на желанието й, вратата се отвори и се появи Селене, уморена от сълзи и премръзнала, но вече успокоена.
Гунар млъкна и я изчака да седне, като не я изпускаше от поглед.
Анаид помисли, че може би именно той я е повикал по телепатичен път. Двамата се разбираха без думи, а и хората, които са си били близки, бързо могат да възстановят лекотата в общуването си, без дори да го осъзнават, съвсем естествено и непринудено.