Гунар я изчака и когато продължи разказа си, говореше така, сякаш се обръщаше само към нея:
— Бях в Урт, разпитах за вас и ме насочиха към някой си Макс. Отидох да се срещна с него.
Анаид го гледаше с изумление, а Селене скочи.
— Какво ти каза той?
— Че сте се канели да се ожените.
Селене стисна зъби и поклати утвърдително глава:
— Сега вече го знаеш.
Анаид обаче не го знаеше. Стоеше като вкаменена.
— Това не си ми го казвала…Та ти дори не ни запозна!
Селене се обърна към Анаид:
— Не исках да рискувам.
— Не, не може да бъде — изломоти със заекване Анаид, като си спомни за кратката среща с Макс, в която и двамата се почувстваха неловко, понеже нито тя, нито той знаеше за съществуването на другия. — Този тип беше… беше… голям тъпак.
Селене я скастри:
— Аз съм тази, която си избира ухажорите, не ти.
Гунар хвана за ръцете Селене и въпреки че тя опита да се дръпне, не я пусна. Имаше големи, силни ръце и когато искаше нещо, просто си го вземаше. Държеше Селене и не я пускаше.
— Обичаш ли го?
Селене дишаше учестено.
— Няма да отговарям на въпросите ти. Все едно ме подлагаш на разпит.
Но Гунар я стисна още по-силно и я принуди да го погледне в очите.
— Не мога да кажа, че съм те чакал, защото ви мислех за мъртви, но през всичките тези петнайсет години всяка нощ те сънувах и бленувах за теб. Обичам те, Селене. А ти? Обичаш ли ме още?
Селене издържа изгарящия поглед на стоманените му очи и си пое дълбоко въздух, за да събере кураж. После изригна, бълвайки думите с ярост, една по една, в лицето на Гунар:
— Обичам Макс и ще се омъжа за него.
Анаид се изпълни с негодувание към майка си:
— Казваш го, за да го нараниш, ти не го обичаш, този Макс нищо не струва и…
Гунар пусна Селене, вдигна ръце примирено и рече с горчивина:
— Ти решаваш, Селене. Свободна си да избираш.
Анаид, на която й стана болно да гледа как баща й се отказва от намерението си толкова лесно, настоя:
— Но ти си ни чакал през цялото това време, мечтал си за нас, очаквал си този момент, за да създадеш семейство и този път да не го загубиш, както неведнъж ти се е случвало преди… Не е справедливо.
Гунар я привлече към себе си и я прегърна.
— Сега, когато те намерих, няма да те оставя.
Селене скептично отбеляза:
— Браво, изнесе страхотно представление, майсторски изигра ролята на пътешественик, който бленува за старата си любов и за хубавата си дъщеря. Направо трогателно!
От сарказма й на Анаид й стана болно.
— Той ми е баща и винаги ще бъде. Защо си толкова злопаметна? Не знаеш ли прошка?
Селене иронично изръкопляска на Гунар.
— Оценка отличен! Вече я спечели на твоя страна. Петнайсет години дори не подозираше за съществуванието й, а ето че само за няколко часа дъщерята вече ти е в кърпа вързана. Успя да я накараш да те заобича и мимоходом така я настрои, че сега е готова да ме упреква за всичко. Фантастично!
Анаид не я слушаше. Селене й се струваше озлобена и несправедлива егоистка. Отказваше да й даде онова, което най-много желаеше в момента — сплотено семейство.
Селене продължаваше да говори, сипеше все тежки думи:
— Истинска психологическа драма. Като по учебник. Бащата се завръща в семейното огнище, моли да бъде нагостен и приютен за през нощта, а в замяна предлага любов и благополучие. Но в живота не става така. Приказките, които ти разказваше Деметер, не са реалност. Баба ти бе убита от жените Одиш, а Гунар беше, е и ще си остане Одиш. Ние сме непримирими врагове. Онова, което е добро за едните, е лошо за другите. Разбираш ли? Всъщност не ми пука, дори да не го проумяваш.
Селене не съзнаваше, че макар и обвинителната й реч да бе искрена и основателна, с всяка дума, която излизаше от устата й, неизменно тласкаше все повече Анаид към Гунар и я караше да си задава мъчителни въпроси относно произхода и принадлежността й, понеже беше наполовина Одиш. Тъкмо обратното, от висотата на самочувствието си на чистокръвна Омар, Селене беше безкрайно далеч от подобен род проблеми и не можеше да разбере как се чувстват онези, които неволно и без да са ги търсили, откриват в себе си кълновете на мрака.
— Сега вече можеш да си ходиш — заключи Селене, все така чужда на вълненията на дъщеря си и неспособна да прояви съпричастност.
— Няма да си ида — заяви Гунар.
Селене се смая.
— Казах ти вече — отговорът ми е „не". Не те обичам и не искам повече да те виждам.
— Не съм дошъл само заради теб. Няма да оставя Анаид отново на произвола на Баалат.