Четвърта глава
Мисис Бантри отстъпи крачка или две назад, застанала пред огледалото, леко донамести шапката си (не бе свикнала да носи шапки), взе чифт хубави кожени ръкавици, излезе от къщи, като заключи внимателно входната врата. Изпитваше приятно предчувствие, че прекара добре времето си. Бяха изминали три седмици от разговора й с мис Марпъл. Марина Грег и съпругът й вече бяха пристигнали в Госингтън Хол и в общи линии се бяха устроили.
Следобедът предстоеше да се проведе среща на главните действащи лица, ангажирани в уреждането на благотворителното парти в полза на болницата Сейнт Джон. Мисис Бантри не бе член на инициативния комитет, но бе получила писмена покана от Марина Грег преди това да дойде на чай. В бележката Марина напомняше за срещата им в Калифорния и се бе подписала с думите „Сърдечно ваша, Марина Грег“. Освен това, бе я написала на ръка, не на машина. Не ще и дума, че това достави удоволствие на мисис Бантри и същевременно я поласка. В края на краищата, една знаменита филмова звезда си е една знаменита филмова звезда и възрастните дами, дори когато са от местно значение, не могат да не си дават сметка за своята незначителност в света на знаменитостите. Така или иначе мисис Бантри изпитваше радостта на дете, което знае, че го чака хубав подарък.
Докато вървеше по пътеката към къщата мисис Бантри внимателно оглеждаше всичко наоколо, за да набере впечатления. Гледката определено бе станала по-красива в сравнение с дните, когато тя бе живяла там. Мисис Бантри реши, че новите стопани не са жалили пари и остана доволна от наблюдението си. От пътеката не се виждаше цветната градина и от това на мис Бантри също й стана приятно. Тя много се бе гордяла с нея в онези далечни дни, когато бе живяла в Госингтън Хол. С носталгия и гордост си спомни за своите перуники.
По-красиви перуники нямаше в околността, помисли си с гордост тя.
Тя застана пред новата врата с лъскава още боя и натисна звънеца. Отвори й иконом, който можеше да бъде само италианец. Отведе я направо в стаята, която някога полковник Бантри бе ползвал като библиотека. Мисис Бантри вече знаеше, че са махнали стената между библиотеката и кабинета. Резултатът бе внушителен. Стените бяха облицовани с ламперия, а на пода бе нареден паркет. В единия край на помещението имаше огромно пиано, а по средата до стената беше поставен превъзходен грамофон. В противоположния край беше оформено малко кътче от персийски килими, масичка за чай и няколко стола. До масичката седеше Марина Грег, а край нея бе застанал мъж, за когото мисис Бантри първоначално реши, че е най-грозният човек, когото бе срещала през живота си.
Само секунди преди ръката на мисис Бантри да се протегне към звънеца Марина Грег говореше с тих, но въодушевен глас на мъжа си.
— Да знаеш, Джинкс, че тази къща ми харесва. Точно такава къща съм търсила през целия си живот. Тиха. Спокойна английска къща в спокойната английска провинция. Готова съм да остана тук до края на живота си. Ще заживеем като англичани. Ще пием китайски чай всеки следобед в прекрасния ми сервиз. Ще се радваме през прозореца на гледката на тези ливади и английски градини. Чувствам се така, сякаш най-сетне съм открила своя дом. Тук вече ще пусна корени, тук се чувствам спокойна и щастлива. Това място ще бъде наш дом. Точно така го възприемам — като дом.
Джейсън Ръд, когото жена му назоваваше Джинкс, се усмихна. Усмивката му бе снизходителна, извинителна, но все пак сдържана. От всичко това, на което се беше наслушал, можеше да се окаже, че този път Марина говори истината. Че наистина чувства това място като свой дом. И преди обаче я бе виждал да проявява същия ентусиазъм. Тя и преди бе казвала, че е намерила точно това, което бе търсила през целия си живот.
— Чудесно, мила, чудесно — отвърна Джейсън плътния си глас. — Радвам се, че намираш къщата хубава.
— Хубава? Аз я намирам за божествена. А ти не я намираш за божествена?
— Божествена е, разбира се. Не ще и дума.
„Къщата не е чак толкова лоша, мислеше Джейсън. Масивна, здрава, е, наистина изградена в грозноват викториански стил. Затова пък излъчваше надеждност и сигурност. Сега, след като вече бяха отстранил най-фантастичните й неудобства, в нея щеше да е възможно да се живее. Всъщност, не беше лошо място стига човек да се отбива в него само от време на време. Ако извадеше късмет, Марина щеше да я харесва още поне две — две и половина години. Зависеше от много неща.“
— Чудесно е да се чувстваш отново добре — каза с въздишка Марина. — Да се чувстваш изпълнен със сили. Способен да се справяш с живота.