— Точно така е, мила — съгласи се Джейсън.
Тъкмо тогава вратата се отвори и италианският иконом въведе мисис Бантри.
Марина приветства гостенката с всичкия чар, на който бе способна. Пресрещна я с разтворени обятия с думите, че за нея е същинско удоволствие да се срещна отново с мисис Бантри. Че е страшно съвпадение, дето преди две години се запознали в Сан Франциско и ето, сега, заедно с Джинкс са купили тъкмо къщата, която някога й е принадлежала. Че се надява, че наистина много се надява, мисис Бантри да не им се разсърди много за големите промени в бившия й дом и да ги сметне за ужасни нахалници.
— Идването ви тук е едно от най-прекрасните неща, които са се случили на тази къща — отвърна приветливо мисис Бантри и погледна към камината.
— Ах, още не съм ви представила съпруга си — каза Марина след съвсем кратка пауза. — Джейсън, запозная се с мисис Бантри.
Мисис Бантри огледа Джейсън Ръд не без интерес.
Първото й впечатление бе, че по-грозен мъж не бе срещала. Той имаше интересни очи. Не бе виждала дотогава човек с толкова хлътнали очи. „Дълбоки тихи езера“, рече си мисис Бантри и се почувства като романистка. Останалата част от чертите на лицето му определено бяха груби, непропорционални почти до комичност. Носът му бе вирнат нагоре и му трябваше само малко червена боя, за да заприлича досущ на клоунски. Устата му също бе огромната тъжна уста на клоун. Така и не можа да определи дали в момента е сърдит или това е просто постоянното изражение на лицето му. Когато той проговори, тя неочаквано за себе си установи с изненада, че гласът му е приятен. Плътен и отчетлив глас.
— Един съпруг винаги може да остане и позабравен — каза той. — Позволете ми да ви заявя, че съпругата ми и аз се радваме да ви посрещнем в този дом. Надявам се да не съжалявате, че не вие, а ние сме стопаните.
— Просто си избийте от главата мисълта, че съм била принудена да напусна стария си дом — заяви мисис Бантри. — Никога не съм смятала тази къща за свой дом. Откакто я продадох, ми олекна. Никак не ми бе удобна за поддържане. Градината винаги ми е харесвала, но къщата започна да ми отваря все повече и повече работа. Животът ми тръгна прекрасно, откакто започнах да пътувам по чужбина, за да навестявам женените си деца и внуците си, и приятелите си, пръснати из целия свят.
— Деца? — попита Марина Грег. — Дъщери или синове?
— Двама сина и две дъщери — поясни мисис Бантри. — И то върху доста голямо пространство. Единият ми син е в Кения, другият — в Южна Африка. Имам дъщеря в Тексас, а другата, слава Богу, е в Лондон.
— Четири деца — каза Марина Грег. — А внуците ви колко са?
— Вече са девет — отвърна мисис Бантри. — Много е приятно да бъдеш баба. Не си родител, за да носиш отговорност за възпитанието им. Мога да ги глезя както си искам.
— Боя се, че слънцето започна да ви свети в очите — прекъсна я Джейсън Ръд, отиде до един от прозорците и спусна щорите. — Би било хубаво да ни разкажете нещо повече за това прекрасно село — добави той, като се върна.
След това й подаде чаша чай.
— Искате ли топла кифла, сандвич или кекс? Имаме италианска готвачка, която прави чудесни сладкиши. Виждате, че вече възприехме английския навик следобед да пием чай.
— Чаят е превъзходен — рече мисис Бантри, отпивайки от ароматната течност.
Марина Грег се усмихваше и изглеждаше щастлива. Внезапното нервно потръпване на пръстите й, което очите на Джейсън Ръд бяха забелязали минута-две преди това, бе преминало. Погледът на мисис Бантри, отправен към домакинята, бе изпълнен с възхищение. Марина Грег бе достигнала върха на кариерата си преди опошляването на критериите за професионалните качества на една актриса. Никой не би я нарекъл „Въплъщение на Сексапила“, „Бюстът“ или „Тялото“. В чертите на лицето й имаше нещо от красотата на Грета Гарбо. Във филмите си тя бе изпъквала по-скоро с личността си, отколкото със сексапил. С внезапните си жестове, с погледа на красивите си очи, с лекото потрепване на устните си, тя съумяваше да предизвика у зрителите очарованието, предизвикано не от правилността на чертите, а от неочакваното вълшебство на плътта, което винаги заварва наблюдаващите го неподготвени. Все още притежаваше това качество, макар и вече да не бе така видимо. Подобно на много филмови и театрални актриси тя бе постигнала умението по желание да изключва личността си. Можеше да се самовглъби в себе си, да бъде мълчалива, тиха, отпусната и с всичко това да разочарова някой от наблюдаващите я нейни почитатели. След това обаче бе достатъчен един жест, едно движение с ръцете или една внезапна усмивка, за да се възстанови вълшебството.