Една от най-силните й роли бе в „Мария Шотландска“ и именно за нея се сети мисис Бантри, когато сега я наблюдаваше. Сетне мисис Бантри отмести поглед към съпруга й. Той също наблюдаваше Марина. Без да усети, че и той е наблюдаван, бе позволил изражението на лицето му да издаде неговите чувства. „Божичко, каза си мисис Бантри, та този човек я обожава.“
Така и не знаеше защо това я учуди чак толкова. Може би защото пресата се занимаваше толкова много със звездите и техните любовни истории, та хората вече не очакваха да видят истината с очите си.
— Надявам се, че животът тук ще ви хареса — поде импулсивно мисис Бантри. — Смятате ли да запазите къщата дълго време?
Марина я погледна с очи, широко отворени от изненада.
— Смятам да остана тук завинаги — каза тя. — Разбира се, това не означава, че няма да ми се налага да отсъствам, и то доста често. Появи се възможността през следващата година да участвам в един филм, който ще се снима в Северна Африка, но още не е съвсем сигурно. Домът ми обаче ще е тук. Тук ще се завръщам — въздъхна тя. — Това е най-красивото от всичко. Това, че най-сетне си намерих дом.
— Да, да, разбирам ви — каза мисис Бантри, но в същото време си помисли нещо съвършено различно. „Даже и за миг няма да повярвам, че точно това ще стане. Не ми се вярва да си от тези, които могат да се заседят дълго на едно място.“
Отново стрелна с поглед Джейсън Ръд. Той вече не се мръщеше. Напротив, усмихваше се и усмивката му бе много приятна и неочаквана. Бе обаче тъжна усмивка. „И той мисли като мен“, каза си мисис Бантри.
Вратата се отвори и влезе млада жена.
— Бартлътс те търси по телефона, Джейсън — съобщи тя.
— Кажи му пак да се обади по-късно.
— Каза, че работата била бърза.
Той въздъхна и стана.
— Да те запозная с мисис Бантри — обърна се той към жената. — Това е Ела Зелински, моята секретарка.
— Искаш ли чаша чай, Ела? — попита Марина докато Ела с усмивка казваше „Приятно ми е“.
— Предпочитам един сандвич — отвърна Ела. — Не си падам по китайския чай.
Ела Зелински на вид трябва да беше около тридесет и пет годишна. Облечена в добре скроен костюм и блуза с жабо тя излъчваше самоувереност. Имаше широко чело и косата й бе късо подстригана.
— Разбрах, че сте живяла тук — обърна се тя към мисис Бантри.
— Това беше преди доста години — отвърна мисис Бантри. — След смъртта на съпруга си продадох къщата и оттогава тя смени няколко собственика.
— Мисис Бантри каза, че не се дразни от промените, които направих — намеси се Марина.
— Щях да бъда много разочарована, ако не ги бяхте направили — каза мисис Бантри. — Бях страшно любопитна какво ще заваря. Трябва да ви кажа, че из селото се носят невероятни слухове.
— Никога не бях допускала, че в тази страна е толкова трудно да се намери водопроводчик — отбеляза мис Зелински, дъвчейки делово един сандвич. — Пък и да си кажа правата, това не е моя работа.
— Всичко е твоя работа, Ела, и това ти е добре известно — каза Марина. — Ти трябва да се разправяш и с прислугата, и с водопроводчика, и със строителите.
— В тази страна май даже и не са чували за панорамни прозорци — каза Ела и погледна през прозореца. — Трябва да призная обаче, че гледката е хубава.
— Хубав старовремски английски селски пейзаж — каза Марина. — В тази къща има уют.
— Пейзажът нямаше да изглежда чак толкова селски — отбеляза Ела Зелински, — ако не бяха дърветата. Онзи нов квартал расте буквално пред очите ти.
— По мое време го нямаше — въздъхна мисис Бантри.
— Искате да кажете, че когато сте живяла тук не е имало нищо друго, освен селото?
Мисис Бантри кимна утвърдително.
— Навярно ви е било много трудно да пазарувате.
— Никак — отвърна мисис Бантри. — Напротив, беше ужасно лесно.
— Разбирам човек да си гледа цветя — продължи Ела Зелински, — ама вие, тукашните хора, май си произвеждате и всичките зеленчуци. Няма ли да ви е по-лесно да си ги купувате? Нали си имате супермаркет?
— Нещата отиват натам — съгласи се мисис Бантри с въздишка. — Нямат обаче същия вкус.