— Ела, моля те, не разваляй атмосферата — каза Марина.
През вратата се подаде Джейсън.
— Мила, неприятно ми е, но ще трябва да те прекъсна — обърна се той към Марина. — Интересуват се какво е мнението ти по един въпрос.
Марина стана с въздишка и с уморена походка се отправи към вратата.
— Уф, все те намират за нещо — промърмори тя. — Моля да ме извините, мисис Бантри. Няма да отсъствам повече от една-две минути.
— Да… — поде Ела Зелински, след като Марина излезе и затвори вратата. — Намирате ли тази къща да има собствена атмосфера?
— Не съм се замисляла за това — отвърна мисис Бантри. — Винаги съм гледала на нея просто като на къща. Неудобна в някои отношения, но много уютна и приятна в други.
— Точно така си и мислех — каза Ела Зелински и стрелна мисис Бантри с поглед. — След като стана дума за атмосфера, къде точно стана убийството?
— Тук никога не са убивали никого — уточни мисис Бантри.
— Хайде де, мисис Бантри, хората само за това говорят. Нали убийството е станало точно там? — Ела кимна в посока към камината.
— Да — каза мисис Бантри. — Точно там.
— Значи, все пак е имало убийство?
Мисис Бантри поклати отрицателно глава.
— Убийството не беше извършено тук. Убитото момиче е било довлечено тук и оставено в тази стая. Нямаше нищо общо с нас.
Това заинтригува мис Зелински.
— Предполагам, че ви е било трудно да убедени хората да повярват това, нали?
— Отгатнахте.
— Кога го открихте?
— Когато ни го съобщи камериерката — отвърна мисис Бантри. — В часа на поднасянето на утринния чай. В онези времена имахме камериерки.
— Да, да, разбирам — каза мис Зелински, — с колосани и шумящи басмени рокли.
— За шумящите рокли не съм сигурна — призна мисис Бантри. — Ако не се лъжа, носеха престилки. Както и да е, нахълта при нас и каза, че в библиотеката имало труп. Отговорих й, че това е глупаво. След това обаче събудих съпруга си и слязохме долу да видим какво има.
— И сте го открили — рече тържествуващо мис Зелински. — Боже мой, какви неща стават по света — погледът й рязко се отмести към вратата и сетне отново към мисис Бантри. — Ако обичате, не говорете за това на мис Грег. За нея не е добре да слуша такива неща.
— Разбира се, че няма да кажа нищо. Аз и без това никога не започвам разговор на тази тема. Не смятате ли все пак, че мис Грег така или иначе ще научи за това?
— Тя няма кой знае какъв допир с реалността — заяви Ела Зелински. — Филмовите звезди живеят доста изолирано от света. Ако щете, понякога човек трябва да ги подтиква към такава изолация. Лесно се тревожат. Лично тя лесно се тревожи. Сигурно знаете, че последната една-две години бе доста зле. Едва от година започна да се съвзема.
— Струва ми се, че къщата й харесва — забеляза мисис Бантри — и че тук ще се почувства щастлива.
— Надявам се това да продължи поне година или две — отвърна Ела Зелински.
— Не допускате да продължи по-дълго, така ли?
— Как да ви кажа, съмнявам се. Марина е от тези хора, които непрестанно откриват, че най-сетне са намерили това, за което са мечтали цял живот. Животът обаче се оказва по-сложен.
— Така е — съгласи се мисис Бантри не без известно усилие.
— Той много ще се радва, ако тя наистина се почувства щастлива тук — каза мис Зелински. След това изяде още два сандвича. Изяде ги съсредоточено подобно на хората, които държат да се нахранят добре и пълноценно, преди да се качат на влак.
— Той е същински гений — продължи тя. — Виждала ли сте някой от филмите, режисирани от него?
Мисис Бантри почувства известна неловкост. Бе от хората, които отиваха на кино само и единствено, за да гледат филма. Окото й въобще не се спираше върху дългите плъзгащи се по екрана списъци, в които се изброяваха актьори, режисьори, продуценти, оператори и така нататък. Всъщност, много често не се интересуваше дори и от имената на участващите кинозвезди. Не държеше обаче особено това да се разбере.
— Боя се, че ми е малко трудно да се сетя.
— Разбира се, не му е леко — добави Ела Зелински. — Не му е лесно да се оправя с нея. През цялото време трябва да поддържа доброто й настроение, а да поддържаш добро настроение у хората навярно не е лесно. Освен ако става дума за хора, които са си по начало…
— Които са си по начало щастливи — реши да довърши мисълта й мисис Бантри. — Има и хора, които се опиват от страданията си — добави замислено.