— Е, престани да мислиш повече за нея. Сигурно всеки момент ще се обади. Или предпочиташ сега да те свържа?
— Не, благодаря ти. Предпочитам да си изяждам закуската, докато е топла.
— Надявам се да не съм забравила нищо — засуети се мис Найт.
Естествено, не бе забравила нищо. Чаят бе приготвен както трябва с току-що закипяла вода, яйцето бе вряло точно 3 и 3/4 минути, филийката бе препечена равномерно златистокафява, маслото бе оформено като цвете и до него имаше малко бурканче с мед. Не можеше да се отрече, че в някои отношения мис Найт наистина бе съкровище. Мис Марпъл започна да закусва с удоволствие. След малко от долния етаж се чу бръмченето на прахосмукачка. Бе пристигнала Чери.
Бръмченето започна да се заглушава от приятен звънък глас, който пееше една от най-новите популярни мелодии. Мис Найт, влязла да прибере подноса след закуска, поклати неодобрително глава.
— Не ми е приятно как тази млада жена пее, та се чува из цялата къща. Не се съобразява с хората.
Мис Марпъл леко се усмихна.
— Не вярвам на Чери въобще да й дойде на ум, че трябва да се съобразява — каза тя. — А и защо би трябвало да го прави?
— Едно време хората се държаха иначе — настоя мис Найт.
— Естествено — рече мис Марпъл. — Та нали времената се менят. Не можем да си затваряме очите пред това. Може би сега ще имаш добрината да ме свържеш с мисис Бантри — добави тя.
Мис Найт излезе. След минута или две на вратата се почука и в стаята влезе Чери. Бе свежа, възбудена и по-хубавка от обичайното. Върху роклята си бе облякла пластмасова работна престилка, щампована с моряци и морски символи.
— Много ти е хубава косата днес — каза мис Марпъл.
— Вчера бях на студено къдрене — обясни Чери. — Още е малко твърда, но ще се оправи. Дойдох да видя дали сте научила новината.
— Каква новина?
— За това, което се случи вчера в Госингтън Хол. Нали знаете, че там организираха парти за болницата Сейнт Джон?
Мис Марпъл кимна утвърдително.
— Какво се е случило?
— Една жена умря по време на партито. Една мисис Бедкок. Живее съвсем близо до нас. Не вярвам да я познавате.
— Мисис Бедкок? — гласът на мис Марпъл бе възбуден. — Знаеш ли, че я познавам. Точно така, да. Тя е жената, която ми помогна, когато онзи ден паднах. Бе много мила.
— А, Хедър Бедкок винаги е била любезна с хората. Даже много любезна. Според някои дори прекаляваше с любезността си. Както и да е, взе, че умря. Такива ми ти работи.
— Умряла е, значи. От какво?
— Нямам представа — отвърна Чери. — Поканили я в къщата. Предполагам, защото беше секретарка на болницата на доброволни начала. И нея, и кмета, и други хора. После, както чух, изпила нещо, пет минути след това й станало лошо и умряла преди човек да каже две и две — четири.
— Колко шокиращо! — отбеляза мис Марпъл. — Тя страдаше ли от сърце? Въобще имаше ли някакви оплаквания?
— Хората казват, че нищо й нямало — отвърна Чери. — Разбира се, може ли да знае човек? Предполагам, че е възможно сърцето ти да не е наред и пак да не си даваш сметка за това. Мога да ви кажа, обаче, че после не са я откарали у дома й.
Мис Марпъл бе озадачена.
— Какво искаш да кажеш с това „не са я откарали у дома й“?
— За тялото ми е думата — отвърна Чери, която не бе изгубила нищо от доброто си настроение. — Докторът каза, че ще трябва да й направят аутопсия. Постмортем ли, как му викаха. Казал, че никога не я бил лекувал от нищо и че не можел да разбере каква може да е причината за смъртта. Странна работа — добави тя.
— Какво намираш за странно?
— Ами… — Чери се замисли. — Странна е. Държат се така, сякаш има нещо.
— Мъжът й много ли се разтревожи?
— Беше побелял като чаршаф. Толкова смазан човек не бях виждала.
Ушите на мис Марпъл, отдавна привикнали да долавят и най-малките нюанси, я накараха да наклони леко глава встрани, подобно птица, очакваща нещо.
— Толкова ли привързан е бил към нея?
— Правеше всичко, което тя му кажеше — отвърна Чери. — Това обаче не означава задължително привързаност. Може и да означава, че не му е стискало да й се опъне.
— Май не ти е била много симпатична. Греша ли? — попита мис Марпъл.
— Аз всъщност не я познавах дотам добре — обясни Чери. — Не мога да твърдя, че не ми е била симпатична. Просто не е мой тип човек. Много обичаше да се пъха навсякъде.