— Искаш да кажеш, че е обичала да си пъха носа? Да любопитства?
— Не, съвсем не исках да кажа това. Много любезна жена беше и винаги гледаше да помогне на хората. И винаги беше сигурна, че тя най-добре знае как да им помогне. Какво мислеха те по въпроса хич не я интересуваше. Приличаше на една моя леля. Леля ми ужасно обичаше сусамени сладки и непрестанно ги правеше и ги разнасяше на хората без въобще да си направи труда да разбере дали те обичат сусамени сладки или не. Има хора, които не могат да ги понасят, става им лошо даже от миризмата. Е, в това отношение Хедър Бедкок приличаше на леля ми.
— Да… — рече замислено мис Марпъл. — И аз познавах една такава жена. На такива хора животът им е изложен на опасност — добави тя, — макар и самите те да не го съзнават.
Чери я погледна.
— Много интересно. Не мога да разбера какво точно искате да кажете.
В стаята нахълта мис Найт.
— Мис Бантри я няма вкъщи. Не казала къде отива.
— Мога да ти кажа накъде се е отправила — успокои я мис Марпъл. — Тръгнала е насам. Време е да ставам.
II.
Мис Марпъл току-що бе седнала в любимото си кресло до прозореца, когато влезе мисис Бантри. Бе леко задъхана.
— Имам много неща да ти разправям, Джейн — започна тя от вратата.
— За вчерашното парти ли? — попита мис Найт. — Нали и вие бяхте на партито? Аз самата отидох там съвсем за малко вчера следобед. Палатката, където разливаха чай, бе препълнена. Имаше страшно много хора. Съжалявам, че така и не успях даже да зърна Марина Грег.
Тя забърса малко прах от масата и рече весело:
— А сега вие двете навярно ще искате да си побъбрите — и излезе от стаята.
— Май не знае нищо — каза мис Бантри и погледна втренчено приятелката си. — Затова пък ти, Джейн, сигурно знаеш.
— За вчерашната смърт ли ти е думата?
— Винаги си в течение на всичко. Просто не мога да разбера как го правиш.
— Така, както го правят и останалите. Мина домашната помощничка Чери Бейкър и ми съобщи новината. Предполагам, че не след дълго месарят ще я съобщи на мис Найт.
— А ти какво мислиш за това?
— Какво мисля за какво?
— Не се преструвай, Джейн. Чудесно разбираш какво искам да кажа. Тази жена — как й беше името…
— Хедър Бедкок — помогна й мис Марпъл.
— Тази жена пристига в къщата изпълнена с енергия и добро настроение. Аз бях там, когато пристигна. Четвърт час по-късно сяда в едно кресло, казва, че не се чувства добре, изпъшква и умира. Какво мислиш за това?
— Човек не трябва да избързва с изводите — каза мис Марпъл. — Важно е преди всичко какво мислят лекарите. Ти знаеш ли нещо?
— Знам, че ще има следствие и аутопсия — отвърна мис Бантри. — От това ти става ясно какво мислят лекарите, нали?
— Не съвсем. На всеки може да се случи да му прилошее и след това да умре внезапно. В такива случаи трябва да се направи аутопсия, за да се установи причината.
— Този път съображенията сигурно са по-различни.
— Откъде знаеш? — попита мис Марпъл.
— След като се прибрал у дома, доктор Сендфърд позвънил на полицията.
— Кой ти каза това? — мис Марпъл бе заинтригувана.
— Старият Бригс — отвърна мисис Бантри. — Всъщност, не го научих направо от него. Знаеш, че той след работа се грижи за градината на доктор Сендфърд. Подстригвал някакъв храст в непосредствена близост до прозореца на кабинета му и чул как докторът се обажда в полицейския участък в Мъч Бенъм. Бригс казал това на дъщеря си, дъщеря му го разказала на пощальонката, а пощальонката го разказа на мен.
Мис Марпъл се усмихна.
— Виждам, че някои неща в Сейнт Мери Мийд не са се изменили много.
— Хората са си все същите — съгласи се мисис Бантри. — Та кажи ми, Джейн, какво мислиш?
— Човек в такива случаи се сеща първо за съпруга — каза замислено мис Марпъл. — Той беше ли там?
— Да, беше. Допускаш ли това да е било самоубийство? — попита мисис Бантри.
— В никакъв случай — отговори категорично мис Марпъл. — Не беше от тези, които се самоубиват.
— А ти как се запозна с нея, Джейн?
— В деня, когато излязох да поогледам Новия квартал, се спънах и паднах близо до дома й. Тя бе самата любезност. Изключително любезна жена.