— Ти видя ли тогава съпруга й? Имаше ли вид на човек, способен да отрови жена си? Разбираш много добре какво искам да кажа — продължи бързо мисис Бантри, като видя, че мис Марпъл се готви да протестира. — Думата ми е дали си намерила прилика с майор Смит или Бърти Джоунс, или въобще с някой, за когото да знаеш, че е отровил жена си?
— Не — отговори мис Марпъл. — Не ми приличаше на никого. Тя обаче — да.
— Коя, мисис Бедкок ли?
— Да — каза мис Марпъл. — Приличаше ми много на една моя позната на име Елисън Уайлд.
— И що за човек беше тази Елисън Уайлд?
— Въобще не познаваше света — отвърна бавно мис Марпъл. — Въобще не познаваше и хората. Никога не се замисляше за тях. Накратко, не й бе по силите да се предпази от някои неща.
— Не разбрах абсолютно нищичко от това, което ми каза — рече мисис Бантри.
— Не е лесно да се обясни — каза мис Марпъл с известна неловкост. — Това е нещо, което произлиза от себичността. И като казвам себичност, нямам предвид егоизъм — добави тя. — Може да си добър по душа, безкористен и да желаеш да правиш добро. Обаче, ако си като Елисън Уайлд, никога няма да си дадеш сметка какво точно правиш. Поради това никога няма да си в състояние да предвидиш какво би могло да ти се случи.
— Би ли могла да се изразиш малко по-ясно, ако обичаш? — помоли мисис Бантри.
— Бих могла да ти дам един пример. Съвсем условен пример, разбира се, напълно измислен.
— Продължавай — каза мисис Бантри.
— Ами нека предположим, че влизаш в магазин, чиято собственичка добре познаваш, и че там е и синът й, млад хулиган и разбойник. Стои и подслушва разговора ти с майка му, докато ти й разправяш, че държиш в къщата си някакви пари, сребърни прибори или бижута. Ти си в настроение за разговор и искаш да споделиш нещо с някой познат, приятно ти е да правиш том.
Отгоре на всичко споменаваш, че в дадена определена вечер няма да си у дома. Даже казваш, че никога не заключваш вратата. Говориш всичките тези неща просто, защото ти се говори. След това във въпросната вечер ти се връщаш ненадейно в дома си, защото се сещаш в последния момент, че си забравила нещо, заварваш момчето на местопрестъплението и то те фрасва по главата.
— Че това днес би могло почти всекиму да се случи — отбеляза мисис Бантри.
— Не е съвсем така — възрази мис Марпъл. — У повечето хора съществува инстинкт за самосъхранение. Дават си сметка кога е разумно и кога не да кажеш или направиш нещо в зависимост от това кои и какви са присъстващите. Както вече ти казах, Елисън Уайлд мислеше само за себе си. Бе от хората, които винаги те занимават с това какво са направили, какво са видели, какво са чули и какво са чувствали. Такива хора никога не споменават какво са направили или казали другите. Гледат на живота като на еднопосочна улица, по която вървят само те. Възприемат останалите хора като… като тапетите в стая например. Струва ми се, че и Хедър Бедкок беше такъв човек.
— Значи, допускаш, че е от тези хора, които биха могли да се замесят в нещо, без да се усетят, така ли? — попита мисис Бантри.
— Да, и при това, без да си дадат сметка, че това нещо би могло да бъде опасно за тях — потвърди мис Марпъл. — Не ми идва на ум друга причина, поради която биха могли да я убият. Разбира се, ако приемем, че наистина е имало убийство.
— А не допускаш ли да е шантажирала някого? — предположи мисис Бантри.
— Тя ли? В никакъв случай. Та тя беше любезна и добра по сърце жена. Никога не би направила нещо подобно. Цялата работа ми се вижда много странна — добави мис Марпъл. — Освен ако…
— Кажи де — подкани я мисис Бантри.
— Освен ако не са я убили по погрешка — довърши замислено мис Марпъл.
Вратата се отвори и в стаята влезе с важна стъпка доктор Хейдък. Зад него ситнеше мис Найт.
— А, вече сте започнали. Добре, добре — каза доктор Хейдък, гледайки към двете дами. — Дойдох да проверя как сте със здравето — обърна се той към мис Марпъл. — Няма обаче защо да ви задавам въпроси. Виждам, че вече сте започнала лечението, което ви предписах.
— За какво лечение говорите, докторе?
Доктор Хейдък посочи с пръст кълбото прежда на масичката до мис Марпъл:
— Вече сте започнала разплитането, нали не греша?
Мис Марпъл се усмихна дяволито. Едва-едва и по старовремски.
— Обичате да се шегувате, доктор Хейдък.