— Мен не можете да ме излъжете, мила госпожо. Твърде отдавна ви познавам. Внезапна смърт в Госингтън Хол и всички в Сейнт Мери Мийд си чешат езиците на тази тема. Нали е така? Всички говорят, че е убийство още преди да са чули резултатите от следствието.
— Кога ще се провежда това следствие? — попита мис Марпъл.
— Вдругиден — отвърна доктор Хейдък. — Дотогава, скъпи ми дами, вие вече ще сте обсъдили случая, ще сте издали присъда, та и даже ще сте взели становище по много други въпроси. Е, добре, няма защо да си губя времето тук. Не върви да си губиш времето за пациент, който вече не се нуждае от напътствия. Бузите ви са розови, очите ви сияят и започвате да изпитвате радост от живота. Няма нищо по-важно от това животът да ти се струва интересен. Време е да тръгвам — каза докторът и излезе.
— При всякакви обстоятелства бих го предпочела пред Сендфърд — рече мисис Бантри.
— И аз — съгласи се мис Марпъл. — Освен това, нали е и стар приятел. Струва ми се, че дойде, за да ми даде знак да почвам — добави замислено.
— Значи, било е наистина убийство — каза мисис Бантри. — Или поне докторите мислят така.
Влезе мис Найт и поднесе кафе. Двете дами с нетърпение я изчакаха да излезе от стаята. Диалогът бе възобновен от мис Марпъл.
— Дол и, ти беше там. Я ми разкажи…
— Ами всъщност това стана пред очите ми — рече мисис Бантри скромно и гордо.
— Прекрасно — каза мис Марпъл. — Е, разбираш какво имам предвид, когато казвам „прекрасно“. Думата ми е, че можеш да ми разкажеш абсолютно всичко, което е станало от момента на идването й.
— Поканиха ме в къщата — започна мисис Бантри. — Снобски истории.
— Кой те придружи дотам?
— Един гъвкав младеж. Пада се секретар или нещо от този род на Марина. Въведе ме в дома и ме придружи до стълбището. На горната стълбищна площадка бяха организирали нещо като комитет по посрещането.
— На самата площадка ли? — мис Марпъл бе изненадана.
— А, самата площадка вече я няма. Избили са стените към гардеробната и към спалнята и се е получила една голяма ниша, всъщност цяла стая. Много красиво е станало.
— Разбрах те. И кой беше там?
— Първо, самата Марина Грег, непринудена и очарователна. Бе в някаква сиво-зелена рокля, която подчертаваше фигурата й. И мъжът й беше там, разбира се. И онази жена, Ела Зелински, за която вече ти говорих. Отговаря за контактите с обществеността. Имаше още осем или десет души, ако не се лъжа. Някои от тях познавах, други — не. Някои май бяха от филмовите среди, имам предвид тези, които не познавах. От познатите видях там викария и жената на доктор Сендфърд. Той се появи по-късно. Бяха и полковник Клитеринг със съпругата му, също и шерифът. Май имаше и представител на печата. Също и една млада жена с грамаден фотоапарат, която правеше снимки.
Мис Марпъл кимна.
— Продължавай.
— Хедър Бедкок и мъжът й пристигнаха непосредствено след мен. Марина Грег каза няколко любезни приказки първо на мен, после на още някого — всъщност на викария — и след това се появиха Хедър Бедкок и мъжът й. Знаеш, че тя работи на доброволни начала в болницата Сейнт Джон. Някой спомена тази работа и изтъкна, че работела много и въобще била много ценен човек. Марина Грег й каза нещо любезно. И след това, Джейн, тази мисис Бедкок направо ме сащиса. Оказа се много нетактична жена и започна да разправя някаква дълга и скучна история за това как била срещнала Марина Грег преди дълги години и така нататък. Сигурна съм, че кинозвездите не обичат да им напомнят възрастта. Хедър Бедкок обаче май не съобрази това нещо.
— Естествено — вметна мис Марпъл. — Не е от хората, които съобразяват такива неща. И после какво стана?
— Не стана нищо особено, ако изключим факта, че този път Марина Грег не си изигра ролята.
— Искаш да кажеш, че не е прикрила раздразнението си?
— Не, не това. Всъщност, останах с чувството, че тя въобще не слушаше какво й говори Хедър Бедкок. Бе вперила поглед над рамото й и когато мисис Бедкок приключи глупавата си история за това как преди години се измъкнала от болничното си легло, само и само за да вземе автограф от Марина, настъпи някакво странно мълчание. Тогава видях лицето й.
— Чие лице? На мисис Бедкок?
— Не, на Марина Грег. От изражението му останах с впечатлението, че не беше чула и дума от приказките на мисис Бедкок. Бе вперила поглед над рамото й точно някъде в отсрещната стена. Погледът й бе… просто не знам как да ти го опиша.