— Моля те да се опиташ да го направиш, Доли — каза мис Марпъл. — Мисля, че това би могло да се окаже важно.
— Погледът й бе някак си застинал — започна мисис Бантри, опитвайки се да се пребори с думите. — Боже мой, колко е трудно понякога да описваш какво си видял. Нали си спомняш „Дамата от Шалот“? „Огледалото на късчета разби се. Проклятието ме настигна — изплака Дамата от Шалот“. Е, погледът на Дамата от Шалот ще да е бил точно същият. Днес хората се подиграват на Тенисън, обаче Дамата от Шалот винаги е възбуждала въображението ми, когато бях млада. Че и днес.
— Значи, погледът й е бил застинал — повтори замислено мис Марпъл. — И Марина е гледала над рамото на мисис Бедкок. Гледала е нещо на стената. Какво имаше на стената?
— Някаква картина — отговори мисис Бантри. — Италианска. Стори ми се, че е копие от Мадона на Белини, но не съм уверена. Картина, на която Божията майка държи в ръцете си смеещ се младенец.
Мис Марпъл се намръщи.
— Не виждам как една картина може да стане причина да се измени така изражението на лицето й.
— Още повече, че сигурно я вижда всеки ден — съгласи се мисис Бантри.
— Предполагам, че в същото време други хора са чакали реда си на стълбището.
— Да, така беше.
— Спомняш ли си кои бяха?
— Искаш да кажеш, че е могла в това време да наблюдава някой от хората, които са били на стълбището?
— Възможно е да е било така? Не си ли съгласна?
— Всъщност, да, разбира се. Чакай да си спомня. Значи, там беше кметът, беше си сложил кметската огърлица и така нататък. И жена му беше там. И още един мъж беше там, с дълга коса и с една от тези смешни бради, които са на мода днес. Съвсем млад човек. И момичето с фотоапарата беше там. Беше заело позиция на стълбището, за да може да прави снимки на хората, които се изкачват и се ръкуват с Марина. Чакай да се сетя… имаше и още двама души, които не познавам, сигурно от кинаджиите. Семейство Грайс от Долната ферма май също беше там. И други хора може да е имало, но сега не мога да се сетя.
— Информацията ти не ми се вижда дотам обещаваща — призна мис Марпъл. — После какво стана?
— Струва ми се, че Джейсън Ръд леко сръга Марина или й даде някакъв знак, защото тя внезапно се стегна, усмихна се на мисис Бедкок и й наговори обичайните любезности. Отново стана естествена, мила, очарователна и така нататък. Разбираш какво искам да ти кажа.
— И после?
— После Джейсън Ръд им даде напитки. Дайкирита, ако не се лъжа. Каза, че било любимото питие на жена му. Подаде едното на нея, а другото — на онази жена, Бедкок.
— Това е много интересно — каза мис Марпъл. — Наистина е много интересно. А после какво се случи?
— Не знам, защото поведох няколко жени да оглеждат баните. След това дотърча секретарката и каза, че на някого му призляло.
Седма глава
Следствието бе кратко и разочароващо. С изключение на потвърждаването на самоличността, останалите констатирани факти бяха от медицинско естество. Хедър Бедкок бе умряла вследствие поглъщането на четири грана2 хиетил-дексилбарбо-квинделоритат или, нека си кажем правото, нещо, което звучеше приблизително така. Не се откриха факти, от които да се установи как точно покойната ги е поела.
Продължението на следствието се отложи за след две седмици.
След края на първия етап детектив-инспектор Франк Корниш отиде при Артър Бедкок.
— Мистър Бедкок, може ли да поговоря с вас?
— Разбира се, разбира се.
Артър Бедкок бе заприличал повече от всякога на сдъвкано парче канап.
— Не мога да разбера нищо — мърмореше той. Просто нищо не мога да разбера.
— Аз съм с кола — каза Корниш. — Какво ще кажете да ви закарам у вас? Там обстановката ще е по-подходяща за разговор.
— Благодаря ви, сър. Да, разбира се, там ще ни е много по-добре.
Колата спря пред една спретната боядисана в син цвят портичка на Арлингтън Клоуз номер 3. Артър Бедкок тръгна напред и инспекторът го последва. Бедкок извади ключа си, но още преди да го пъхне в бравата вратата се отвори. Жената на прага отстъпи крачка назад. Изглеждаше леко смутена. Артър Бедкок очевидно бе изненадан.
— А, Мери!
— Тъкмо ти приготвях чай, Артър. Реших, че след следствието малко чай ще ти дойде добре.
— Това наистина е много любезно от твоя страна — отвърна с благодарност Артър Бедкок. — Това е инспектор Корниш. Мисис Бейн е моя съседка.