— Приятно ми е — поздрави я инспектор Корниш.
— Ще донеса още една чаша — рече мисис Бейн.
След като ги остави Артър Бедкок, не без известно колебание, реши да покани инспектора в гостната с кретонените мебели, която се намираше от дясната страна на антрето.
— Много мила жена — проговори Артър Бедкок. — Много любезна, наистина.
— Отдавна ли я познавате?
— А, не. Откакто живеем тук.
— Вие живеете тук от две години. Или май бяха три?
— Скоро ще станат три — уточни Артър. — А мисис Бейн живее тук едва от шест месеца — добави той. — Синът й работи наблизо и след като починал съпругът й, тя се премести тук. Синът й живее при нея.
В този момент се появи мисис Бейн с поднос. Бе мургава жена на около четиридесет години и с представителен вид. Смуглият й тен подхождаше на тъмния цвят на косата и очите й. В погледа й имаше нещо странно, някаква скрита напрегнатост. Остави подноса върху масата, а инспектор Корниш каза нещо любезно и неангажиращо. Бе нащрек, тъй като професионалният му инстинкт бе сработил. Напрегнатостта в погледа на жената, смущението й, когато го представиха, изненадата на Артър от това — нищо не остана незабелязано. Инспекторът добре познаваше неловкостта, която предизвикваше появяването му сред някои хора вследствие на опасението им да не би неволно да са нарушили с нещо негово величество закона. Имаше обаче и втори вид неловкост, и му се стори, че откри именно нея в поведението на мисис Бейн. Предположи, че по някое време тя е имала някакъв допир с полицията, от който бе останала с неприятен спомен. Отбеляза си на ум да не забрави да научи нещо повече за Мери Бейн. След като остави подноса, тя отказа да им прави компания с обяснението, че й е време да се прибира и си тръгна.
— Много симпатична жена — каза инспектор Корниш.
— Така е. Много е любезна, много услужлива съседка, много приятна жена — потвърди Артър Бедкок.
— Големи приятелки ли бяха с жена ви?
— Не, не бих казал. Другаруваха като съседки и толкоз.
— Разбирам. А сега, мистър Бедкок, ще се опитаме да получим максималното количество информация от вас. Предполагам, че резултатът от следствието бе изненадващ и за вас?
— Така е, инспекторе. Разбира се, не можеше да не стигнете до извода, че нещо не е наред. И на мен ми дойде такова нещо на ум. Хедър винаги е била изключително здрава жена. Не си спомням и един ден да е боледувала. Нещо не е наред в тази работа, казах си. Вижда ми се обаче толкова невероятно това, което се случи, не знам дали ме разбирате: Наистина е невероятно. Каква е тази работа, биетил, хиетил… — тук Бедкок спря.
— Няма защо да се мъчите — каза инспекторът. Лекарството се продава под търговската марка „Калмо“. Вие ползвал ли сте го?
Артър Бедкок, изненадан, поклати глава.
— Ползват го по-често в Америка, отколкото у нас — поясни инспекторът. — Доколкото разбрах, там го продават без рецепта.
— То за какво служи?
— Помага, както ми обясниха, за получаване на спокойно и щастливо настроение — отвърна Корниш. — Препоръчват го на хората, страдащи от свръхнапрегнатост, страх, депресия, меланхолия, безсъние и от какво ли още не. Нормалната доза не е опасна, но свръхдозите — да. Изглежда, че жена ви е поела доза около шест пъти по-голяма от нормалната.
— Хедър никога не е гълтала такива неща — заяви Бедкок. — Напълно категорично мога да заявя това. Тя въобще не си падаше по лекарствата. Не си спомням някога да съм я виждал депресирана или разтревожена. Винаги беше в добро настроение.
— Разбирам — каза инспекторът. — И не си спомняте някой път лекарите да са й предписвали такова лекарство?
— Никога не са й предписвали. Абсолютно съм уверен в това.
— Кой беше неин лекуващ лекар?
— Тя се водеше към доктор Сим, но не си спомням да го е посетила даже и веднъж, откакто живеем тук.
— Значи така — рече инспекторът замислено. — Излиза, че е жена, която не се е нуждаела от такива лекарства и не ги е ползвала.
— Така е, инспекторе. Напълно съм уверен в това. Ако го е погълнала, станало е поради грешка или нещо от този род.
— Трудно е човек да си представи такава грешка — каза инспектор Корниш. — Спомняте ли си какво яде и пи тя онзи следобед?
— Чакай да се сетя. На обяд…
— Обядът не ни интересува — прекъсна го Корниш. — В такава доза ефектът от лекарството е бърз, да не кажа мигновен. Да почнем от следобедния чай.