— Ами, влязохме в палатката, там беше страхотна блъсканица, обаче в края на краищата успяхме да си вземем по чаша чай и по една кифла. Приключихме колкото се може по-скоро, защото в палатката беше много задушно и веднага след това се измъкнахме.
— Значи там не е поела нищо друго, освен чаша чай и една кифла, така ли?
— Точно така, сър.
— И след това отидохте в къщата, така ли?
— Така. Дойде една млада дама и каза на жена ми, че мис Марина Грег ще се радва много на нейното присъствие в дома. На жена ми, разбира се, й стана много приятно. От дълго време се говореше само за Марина Грег. Всички бяха много възбудени от идването й тук. Впрочем, инспекторе, това го знаете много добре и без да ви го кажа.
— Да, така е — потвърди Корниш. — И моята жена бе много възбудена. Пък и хората от цялата околност си дадоха шилингите, за да видят какво е станало с Госингтън Хол, а и с надеждата да зърнат самата Марина Грег.
— Младата дама ни отведе в дома — продължи Бедкок, — и ни закара до стълбището. Партито всъщност беше там, на горната площадка. Както ми обясниха, тази площадка съвсем я били преиначили. На мен ми се видя като стая, като голяма стая, в която бяха подредени кресла и маси с напитки по тях. Там имаше дванадесетина души, ако не се лъжа.
Инспектор Корниш кимна с разбиране.
— И там кой ви посрещна?
— Самата Марина Грег. И мъжът й беше с нея. Забравих как се казва.
— Джейсън Ръд — подсети го инспектор Корниш.
— Точно така. Аз в началото не го бях забелязал. Както и да е, Марина Грег поздрави Хедър много мило и изглежда й бе приятно да я види. Хедър пък започна да й разправя как веднъж я срещнала в Западните Индии3. Въобще, всичко изглеждаше да е наред.
— Всичко изглеждаше да е наред — повтори механично инспекторът. — А сетне?
— Сетне мис Грег ни попита какво ще пием. Съпругът й, мистър Ръд, поднесе на Хедър някакъв коктейл. Дикери се казваше или нещо от този род.
— Дайкири.
— Точно така, дайкири. Донесе два дайкирита. Едно за Хедър, едно за мис Грег.
— А вие какво пихте?
— Аз си взех едно шери.
— Така. И сетне застанахте тримата и започнахте да си пиете питиетата, така ли?
— Не беше съвсем така. На стълбището чакаха още хора, нали ме разбирате. И кметът беше там, и един американски джентълмен с една дама, та ние малко се поотместихме.
— Жена ви тогава ли си изпи дайкирито?
— Не, не тогава.
— В такъв случай, кога го изпи?
Артър Бедкок леко се намръщи, опитвайки се да си спомни.
— Май след това тя го остави върху една от масичките. Видя някакви приятели, някакви хора, свързани с болницата Сейнт Джон, които бяха дошли от Мъч Бенъм или някъде оттам. Така или иначе, тя ги заговори.
— И кога си изпи коктейла?
Артър Бедкок отново се намръщи.
— По-късно — каза той. — Някой блъсна Хедър по лакътя и питието й се разля.
— Как така? — инспектор Корниш изведнъж го погледна втренчено. — Казвате, че се е разляло, добре ли ви разбрах?
— Точно така, сега си спомням. Тя си бе взела чашата и бе отпила малко, ако не се лъжа, и направи някаква гримаса. Не си падаше по коктейлите, нали ме разбирате, но щеше да си изпие този, както му е редът. Както и да е, някой я бутна по лакътя и чашата се разля. Разля се по роклята й и май че намокри и роклята на мис Грег. Мис Грег беше ужасно мила. Каза й въобще де не обръща внимание на случилото се, успокои я, ме няма да остане петно, даде на Хедър носната си кърпа, за да си избърше роклята и най-накрая й подаде собствената си чаша с думите: „Вземете я, не съм я докосвала“.
— Значи, подала й е собствената си чаша? — попита инспекторът. — Напълно ли сте сигурен в това?
Артър Бедкок малко се замисли.
— Да, напълно съм сигурен в това — отговори той.
— И жена ви взе напитката, така ли?
— Ами тя в началото отказа. Каза: „Няма защо, моля ви се“ и така нататък, обаче мис Грег се засмя и й рече: „Аз и без това днес пих твърде много“.
— Така. Жена ви е взела чашата. И после какво направи?
— После се дръпна встрани и я изпи, май доста бързичко. Сетне се поразходихме малко из коридора, за да огледаме картините и пердетата. Много хубави пердета бяха, преди това не бяхме виждали такива. Сетне срещнах един приятел, съветника Алкок, и тъкмо го бяхме ударили на лаф моабет, когато се озърнах и видях, че Хедър е седнала на един стол и има малко странен вид. Та отидох при нея и я попитах: „Какво ти е?“ Тя ми отговори, че не се чувства добре.