— Дамата от Шалот ли? Вие някакъв шифър ли си имате?
— Самата аз бих се изразила по-иначе — каза мис Марпъл, — но тези думи ще я подсетят за нещо.
Дърмът Крадък стана.
— Пак ще намина — сбогува се той.
— Това ще бъде много мило от твоя страна — зарадва се мис Марпъл. — Може би някой ден, ако намериш време, ще дойдеш да пием заедно чай. Знам, че днес много от младите хора пият само алкохол и намират следобедния чай за отживелица.
— Вече не съм чак толкова млад — отвърна Дърмът Крадък. — Благодаря ти. Някой ден с удоволствие ще дойда да пием заедно чай. Ще пием чай, ще поклюкарстваме и ще си поговорим за селото. Между другото, знаеш ли нещо за филмовите звезди или за живота на хората от киностудиото?
— Нищичко — отвърна мис Марпъл. — С изключение на това, което чувам.
— Ти обикновено чуваш доста неща — отбеляза Дърмът Крадък. — Довиждане. Радвам се, че се видяхме.
III.
— Заповядайте — посрещна го мисис Бантри, след като Дърмът Крадък се представи и й обясни кой е. — Много се радвам да ви видя. Сам ли сте? Не ви ли придружава винаги някой сержант?
— Дойдох тук заедно с един сержант — потвърди Крадък. — Само че той сега е зает.
— С какво е зает? С разследвания? — полюбопитства мисис Бантри.
— С нещо от този род — отвърна уклончиво Дърмът.
— Значи, Джейн Марпъл ви изпрати при мен — каза мисис Бантри, докато го въвеждаше в малката дневна. — Тъкмо бях започнала да подреждам цветята — обясни тя. — Днес е един от тези дни, когато цветята са съвсем непослушни. Или се накланят натам, където не им е мястото, или направо клюмват. Просто благодаря на съдбата за вашето посещение. Вярвам, че ще ме разведри. Значи, все пак е било убийство, така ли?
— Вие с такова впечатление ли останахте?
— Как да ви кажа, предполагам, че би могло да бъде и нещастен случай — отвърна мисис Бантри. — Никой все още не е казал нищо определено, поне официално. Ако изключим глупавото заключение, че няма данни как е била поставена отровата, разбира се. Иначе всички тук говорим само за убийство.
— А говорите ли и за това, кой би могъл да го извърши?
— Странното е, че не говорим — каза мисис Бантри. — И то, защото и самата аз не виждам кой е могъл да го извърши.
— Искате да кажете, че според вас това е невъзможно да се установи, така ли?
— Не, не. Предполагам, че това би могло да се окаже трудно, но не и невъзможно. Искам да кажа, че не мога да си представя кой би пожелал да извърши това нещо.
— Значи, според вас, у никого не би могло да се появи желанието да убие Хедър Бедкок?
— Искрено казано, просто не мога да си представя кой ще поиска да убива Хедър Бедкок. Срещала съм се няколко пъти с нея. По разни общински мероприятия, нали ме разбирате. Свързани с благотворителна дейност, с болницата Сейнт Джон и с проблемите на църковната община. Винаги съм я намирала за твърде енергична жена. Винаги изпълнена с ентусиазъм, склонна към категоричност в съжденията и малко по-възторжена, отколкото е прието. Никой обаче не убива хората заради такива черти на характера. По мое време видехме ли такава жена да се появи пред дома ни, веднага казвахме на камериерката — тогава имахме камериерки и трябва да знаете, че те бяха една много полезна институция — да съобщи на гостенката, „че ни няма“ или че „стопанката днес не приема посетители“. Последното го казваха онези от нас, които имаха някакви задръжки относно изричането на неистини.
— С други думи, нормалният човек би се стремил да избегне компанията на мисис Бедкок, но не би почувствал желание да я премахне.
— Много точно се изразихте — рече мисис Бантри одобрително.
— Нямала е и пари — продължи Дърмът, — така че няма и кой да се облагодетелства от смъртта й. И да е изпитвал някой антипатия към нея, едва ли е била толкова силна, че да премине в ненавист. А не допускате ли да е шантажирала някого?
— Сигурна съм, че в никакъв случай не би и помислила да направи такова нещо — отхвърли предположението мисис Бантри. — Жени като нея имат много висок морал.
— Възможно ли е съпругът й да й е изневерявал?
— Не ми се вярва — отвърна мисис Бантри. — За пръв път го видях на партито. Приличаше на парче сдъвкан канап. Безобиден, но непривлекателен.
— Май нямаме за какво да се заловим, а? — каза Дърмът Крадък. — Освен ако не допуснем, че е знаела нещо.