Проклятието на огледалото [bg]

— Че е знаела нещо?

— Че й е било известно нещо, което е могло да навреди другиму.

Мисис Бантри поклати глава в знак на несъгласие.

— Не ми се вярва. Никак не ми се вярва. Струва ми се, че беше от тези жени, които, ако знаят нещо за някого, не могат да го запазят в тайна.

— Значи и по тази писта няма как да се тръгне — каза Дърмът Крадък. — А сега, ако не възразявате, ще ви съобщя заръката, която ми даде мис Марпъл, към която изпитвам чувства на възхищение и уважение. Каза ми да спомена пред вас Дамата от Шалот.

— А, това ли?

— Да. Това. Каквото и да е то.

— Днес хората не четат много-много Тенисън — отбеляза мисис Бантри.

— Май нещо започна да изплува от паметта ми — каза Дърмът Крадък. — Тя не беше ли вперила поглед в Камелот?

Върху гладката повърхност тънка паяжина плъзна, огледалото на късчета разби се. „Проклятието ме настигна“ — изплака Дамата от Шалот.

— Точно така. Видът й беше същият — каза мисис Бантри.

— Моля? Не разбрах? Кой какъв вид е имал?

— Видът й беше същият — повтори мисис Бантри.

— На кого?

— На Марина Грег.

— А, на Марина Грег. Кога?

— Джейн Марпъл не ви ли разказа?

— Нищо не ми разказа. Препоръча ми да говоря с вас.

— Това не е дотам любезно от нейна страна — подхвърли мисис Бантри. — Тя умее да разказва много по-добре от мен. Мъжът ми винаги ми казваше, че нищо не може да ми разбере. Както и да е, що се отнася до вида на Марина Грег, може и да съм си внушила нещо. Във всеки случай, видиш ли човек да ти изглежда така, както изглеждаше тогава тя, не може да не ти направи впечатление.

— Разкажете ми какво сте видяла, ако обичате.

— Това стана по време на партито. Казвам му „парти“, защото не ми идва на ум как другояче бих могла да го нарека. Иначе беше нещо като прием, даден на горната стълбищна площадка. Там бяха Марина Грег и съпругът й. Бяха поканили някои от дошлите на празника. Мен навярно ме поканиха заради това, че някога съм притежавала тази къща, а Хедър Бедкок заедно със съпруга й — защото бе свършила много работа по организирането на празненството. Оказахме се на стълбището приблизително по едно и също време, затова и успях да забележа това.

— Да забележите какво?

— Мисис Бедкок започна едно дълго слово, нещо, което много хора правят, когато се видят със знаменитости. Говорят колко са щастливи, колко се вълнуват, как винаги са мечтали да се запознаят с тях и така нататък. Та тя започна да разказва надълго и нашироко как била срещнала Марина Грег преди години и колко много се развълнувала тогава. Мен тогава ми стана жал за тези клети знаменитости. За това, че им се налага да изслушват всякакви излияния и да реагират с подходящи думи. Тогава забелязах, че Марина Грег не изричаше подходящите думи. Просто бе втренчила поглед.

— В кого? В мисис Бедкок?

— Не, не. Останах с чувството, че просто бе забравила мисис Бедкок. Просто погледът й бе станал като този на Дамата от Шалот, сякаш бе видяла нещо ужасяващо. Нещо страшно. Нещо, в чиято реалност не иска да повярва. Нещо, което не й е по силите да понесе.

— „Проклятието ме настигна“? — каза Дърмът Крадък.

— Тъкмо това имах предвид. Точно с това ми напомни Дамата от Шалот.

— В какво обаче се бе втренчила тя, мисис Бантри?

— Де да знаех!

— Казвате, че е била на горната стълбищна площадка, така ли?

— Погледът й бе втренчен някъде над главата на мисис Бедкок. Не, по-скоро някъде над рамото й.

— Значи, в нещо, което е било по средата на стълбището?

— Не, по-скоро в единия му край.

— През това време имаше ли други хора на стълбището?

— Да, някъде към пет-шест души, ако си спомням добре.

— Беше ли втренчила поглед конкретно в някого от тях?

— Не мога да кажа това с положителност. Аз гледах нея. Бях с гръб към стълбището. Тогава допуснах, че може би гледа някоя от картините.

— Тези картини би трябвало да са й много добре познати, щом живее в този дом.

— Така е, разбира се. Не, вероятно е гледала някого от хората. Чудя се кого ли.

— Ще трябва да се опитаме да разберем това — каза Дърмът Крадък. — Може ли все пак да се опитате да си спомните кои точно бяха там?