— Ами, кметът с жена си. Имаше и един червенокос мъж, ако не се лъжа, репортер. После ми го представиха, но не си спомням името му, никога не помня имена. Май беше Галбрайт или нещо от този род. Имаше и един черен мъж. Не негър, просто много мургав и излъчваш сила. Беше в компанията на една актриса, по-изрусена от нормалното и с вида на жена, свикнала да бъде ухажвана. И старият генерал Барнстейпъл беше дошъл. Вече е напълно изкуфял, горкият, не вярвам, че може да е проклятие за някого. А, и семейство Грайс от фермата беше там.
— Това ли са всичките хора, които си спомнихте?
— Как да ви кажа, възможно е да е имало и други, но не си бях поставила за цел да запомня кои са. Спомням си, че кметът, генерал Барнстейпъл и американците пристигнаха горе-долу по едно и също време. Сега се сещам, имаше и фотографи. Единият беше местен, а другият беше едно момиче от Лондон. Момиче с артистичен вид, дълга коса и голям фотоапарат.
— Значи смятате, че именно някой от тези хора е предизвикал това изражение на лицето на Марина Грег?
— Нищо не смятам — отвърна най-искрено мисис Бантри. — Просто се изненадах какво ли е предизвикало такова изражение на лицето й и после престанах да мисля за това. Човек обаче после си спомня за тези неща. Разбира се — добави честно мисис Бантри, — може и да ми се е сторило. Най-сетне, може изведнъж да я е заболял зъб или някоя карфица от тоалета й да я е убола или да е имала колики. Имам предвид тези дребни неприятности, които човек се опитва да прикрие с държанието си, но лицето му го издава.
Дърмът Крадък се засмя.
— Приятно ми е да видя, че сте реалист, мисис Бантри. Напълно е възможно да се е случило нещо подобно. Все пак фактът е интересен и може би ще ни доведе до някъде.
Сбогува се с домакинята и се отправи към Мъч Бенхъм, за да се представи официално в полицейския участък.
Девета глава
I.
— Значи, досега нищо не сте успели да откриете? — попита Крадък, като предложи цигара на Франк Корниш.
— Абсолютно нищо — отвърна Корниш. — Нямала е врагове, с никого не се е карала, имала е много добри отношения със съпруга си.
— Да е имало друг мъж или друга жена?
— Няма нищо такова — поклати глава Корниш. — Няма и намек за изневяра. Пък и тя не е била от тези жени, които бих нарекъл сексапилни. Участвала е в безброй обществени начинания и тем подобни, където понякога е имало спорове, но нищо повече.
— А да е имало някоя жена, за която съпругът й да е искал да се ожени? Някоя от колежките му например?
— Той работи в компанията „Бидъл и Ръсел“, търговци с недвижимости. Там колежки са му Флори Уест, страдаща от сливици и мис Грандъл, която е поне на петдесет години и е плоска като дъска. В службата му няма кой знае какво, което да възбуди един мъж. Макар че никак не би се учудил, ако той се ожени повторно.
Крадък прояви интерес към последните му думи.
— Имам предвид една съседка — поясни Корниш. — Вдовица. Когато отидохме заедно с него у тях след първата фаза на следствието, тя бе вече там и бе започнала да му приготвя чай и въобще да показва грижовност. Това го изненада, обаче му стана приятно. Ако питате мен, тя вече е взела решение да се омъжи за него, но той, клетникът, още не го знае.
— Що за жена е?
— С приятна външност. Не е млада, но си я бива. С циганска хубост. Мургава и с тъмни очи.
— Как се казва?
— Бейн. Мисис Мери Бейн. Вдовица.
— Мъжът й с какво се е занимавал?
— Нямам представа. Живее заедно със сина си, който работи наблизо. Изглежда тиха и порядъчна жена. При все това имам чувството, че съм я срещал и преди — Корниш погледна часовника си. — Дванадесет без десет. Насрочих ви посещение в Госингтън Хол за дванадесет. Добре е да тръгваме.
II.
Погледът на Дърмът Крадък винаги изглеждаше разсеян, но той всъщност грижливо запаметяваше всичко, което успяваше да забележи в Госингтън Хол. Инспектор Корниш го бе закарал дотам, бе го предал в ръцете на един млад човек на име Хейли Престън и след това тактично си бе тръгнал. Дърмът Крадък през цялото време кимаше с разбиране в отговор на думите на мистър Престън. Реши, че Хейли Престън бе нещо като частен секретар или частен помощник на Джейсън Ръд или по-скоро и двете работи едновременно. Престън говореше свободно и продължително и без особена промяна в интонацията си. Някак си по чудо съумяваше да не се повтаря твърде често. Бе приятен млад човек, който очевидно желаеше житейските му възгледи, напомнящи тези на доктор Панглос, за когото всичко бе вървяло най-добре в този най-добър от всички възможни светове, да се споделят от всички, оказали се в неговата компания. Няколко пъти с различни изрази даде да се разбере, че случилото се било много неприятно, че всички много се разтревожили, че Марина била направо смазана, че мистър Ръд бил много по-потиснат, отколкото си признавал, че въобще как е могло да се случи такова нещо, нали така? Даде на старши инспектор Крадък да разбере, че може да разчита на пълното съдействие на Хелингфърт Студиос и на всеки един от служителите на компанията, че може да задава всякакви въпроси й да отиде навсякъде, където сметне за необходимо, че ако те могат да помогнат с нещо, веднага ще го направят, че всички изпитвали най-голямо уважение към мисис Бедкок и високо ценили обществената й ангажираност и в частност работата, която била свършила за болницата Сейнт Джон.