— Напълно ме устройва — отвърна Крадък. — Между другото, доктор Гилкрист тук ли е?
— Да.
— В такъв случай, бих искал да поговоря с него.
— Ей сега ще го доведа.
Младият човек излезе. Дърмът Крадък остана замислено да чака на горната стълбищна площадка. Естествено, застиналият поглед на Марина Грег, описан от мисис Бантри, може би бе изцяло плод на нейното въображение. Стори му се, че мисис Бантри е от хората склонни да правят прибързани изводи. В същото време допусна, че този й конкретен извод можеше да бъде съвсем правилен. Без непременно да се стига до сравнения с Дамата от Шалот, съзряла гибелта си, напълно бе възможно Марина Грег да е видяла нещо, което я раздразнило или ядосало. Нещо, което я бе накарало да забрави гостенката, разговаряща с нея. Може би по това стълбище се е изкачил някой, който е бил неочакван гостенин. Или пък нежелан гостенин?
Крадък чу нечии стъпки и се извърна. Хейли Престън се бе завърнал заедно с доктор Морис Гилкрист. Докторът имаше съвсем различна външност от тази, която Крадък бе очаквал. В него нямаше нищо театрално. Нищо, свързано с представата за благия доктор, застанал до леглото на болния. Изглеждаше по-скоро възгрубоват, открит и делови човек. Цветът на туидения му костюм бе малко по-ярък, отколкото е прието в Англия. Имаше гъста и рошава кестенява коса и наблюдателни тъмни очи.
— Доктор Гилкрист? Аз съм старши инспектор Дърмът Крадък. Имате ли нещо против да разменим няколко думи с вас насаме?
Докторът кимна в съгласие и тръгна по коридора. След като стигна почти до края, отвори една врата и покани Крадък да влезе.
— Тук никой няма да ни безпокои — каза той.
Стаята очевидно бе собствената спалня на доктора, много удобна стая. Докторът покани Крадък да седне и след това също седна.
— Ако съм разбрал добре — започна Крадък, — според вас сега мис Марина Грег не може да бъде разпитвана. Какво й е, докторе?
Гилкрист съвсем леко присви рамене.
— Нерви — рече. — Ако започнете сега да я разпитвате, след десет минути ще бъде на ръба на истерията. Не мога да позволя това. Ако желаете, можете да изпратите местния полицейски доктор при мен и аз най-охотно ще му изложа съображенията си за това. Именно поради тази причина тя не взе участие и в следствието.
— Според вас колко време би могло да продължи това нейно състояние? — попита Крадък.
Докторът го погледна и се усмихна. Усмивката му бе приятна.
— Ако искате да ви кажа какво е моето мнение — мнението ми на човек, не на лекар, в който и да е момент от следващите четиридесет и осем часа тя не просто ще може да разговаря с вас, а сама ще поиска това. Ще изпитва желание да отговаря на вашите въпроси — докторът се приведе леко напред. — Ще ми се да успея да ви обясня, старши инспекторе, защо тези хора имат такова поведение. Филмовият живот е живот, изпълнен с постоянна напрегнатост, и колкото е по-голям професионалният успех, толкова по-силна е и напрегнатостта. Целият ти живот преминава пред очите на хората. Когато се снимаш, работата е мъчителна, монотонна и продължава дълги часове. Започваш работа рано сутрин, седиш и чакаш. Изиграваш някакъв дребен епизод, който след това го заснемат поне още няколко пъти. Ако си на театралната, сцена, репетираш ролята си в едно действие или в част от действие. Така или иначе това, което ще репетираш, си има последователност, човешко и разбираемо е. Когато обаче се снима филм, всякаква последователност се нарушава. Снимането на филм е монотонна, мъчителна работа. Направо те изтощава. Разбира се, живееш в разкош, използваш успокоителни средства, бани, кремове, пудри и така нататък и си под наблюдението на лекар. Разтоварваш се чрез партита и общуване с хора, но винаги си пред очите на публиката. Не можеш да изпиташ истинско удоволствие от разтоварването. Не можеш даже да се отпуснеш.
— Разбирам — каза Дърмът. — Мисля, че напълно ви разбирам.
— А има и още нещо — продължи Гилкрист. — Започнеш ли такава кариера, особено ако ти потръгне, ти вече ставаш някаква личност. И то такава личност, която — поне моят опит ми говори това — страда от неувереност и липса на самочувствие. Постоянно ти се струва, че няма да можеш да се справиш, да свършиш работата, която се очаква от теб. Съществува мнението, че киноактьорите и киноактрисите са самонадеяни хора. Това не е вярно. Наистина, те не просто се самоуважават, направо самовлюбени са, обаче им е необходимо някой през цялото време да поддържа самочувствието им. Попитайте Джейсън Ръд и той ще ви каже същото. Трябва непрестанно да ги убеждаваш, че ще се справят, че работата им е по силите, постоянно да ги окуражаваш, докато постигнеш искания резултат. Те обаче през цялото време не се освобождават от съмненията си. И точно това ги превръща — казвам ви го непрофесионално, съвсем по човешки — в нервни хора. В много нервни хора! В кълба от нерви. И колкото са по-зле с нервите, толкова по-добре си вършат работата.